— Стига, стига — сгълча ги Арно. Не беше гледал предаването, защото в къщата нямаха телевизор. Смятаха вибрациите за зловредни.
Джанет обаче добре помнеше предаването, фигурата на мъжа, за когото ставаше дума, й се бе сторила агресивна и могъща — сякаш всеки миг щеше да сцепи кутията на телевизора. Държеше главата си леко наведена и малко настрани, подобно на бик, готов за нападение.
— Щеше ми се да не идва тук.
— Дръж се добродушно. — Кен размаха драматично ръка. — Не забравяй. Той е един, а ние — десет, при това сме под закрилата на светлината на божествения океан. А и знаем, че не съществува такова нещо като гняв.
— Не бихме го поканили — обясни Арно, понеже Джанет очевидно не се успокояваше, — ако според Учителя не е разумно.
— Учителят е доста откъснат от света.
— Гамлин не си дава сметка в каква ситуация ще попадне — тихо се изкиска Кен. — Предоставя му се златната възможност да промени своята карма. Ако е наполовина толкова умен, колкото го представяш, Джанет, няма да пропусне този шанс.
— Не разбирам защо до онзи ден Суами не ни каза коя е — намеси се Трикси.
— Сериозно? — засмя се мрачно Джанет. — Аз пък разбирам.
— Изчака Крис да покаже ясно намеренията си, сякаш се е страхувала да не би той да се интересува от парите й — продължаваше Трикси.
След тези думи в трапезарията настъпи неловко мълчание. Кристофър стисна устни и се изправи, събра вилиците и ножовете, извини се и излезе.
— Трикси, ама и ти си една…
— Само се пошегувах. Какво толкова… — Изниза се, понесла само лъжичка за яйце. — Тук никой няма чувство за хумор.
Кен също стана, но лицето му се изкриви в болезнена гримаса. Имаше проблеми с крака, което пречеше на любимите му занимания из къщата и в градината. В някои дни, особено дъждовните, болките се засилваха. Днес обаче почти не куцаше. Взе от масата дъската за хляб и пое към кухнята.
— Никакво спокойствие за лошите — въздъхна той.
— Те и без това няма да знаят какво да правят с него, ако го постигнат — отбеляза Джанет, а Хедър си надяна маската на търпението.
По-възрастната Хедър гледаше на Джанет като на свой кръст и приемаше голямото предизвикателство. Смяташе, че лявата част от мозъка на момичето е по-силно развита, с две думи — имаше склонност да разсъждава. Докато един ден, воден от Хиларион, духът на Кен обясни, че Джанет е физическото изражение на собствените пристрастия на Хедър. Хедър бе много благодарна да го научи! Това не само обясни някои неща, но стана причина да прояви още по-голяма ангажираност и преданост. Ето защо, с преувеличено спокойствие в гласа, тя попита:
— Не е ли време да се размърдаме?
Арно остана сам с Джанет и я погледна загрижено. Бе забелязал напрегнатото изражение на необикновено пребледнялото й лице, когато се наведе под масата да събира трохите. Щеше му се да направи необходимото. Всички в къщата съзнаваха колко е добре ден и нощ да са на разположение на всеки нуждаещ се от съвет или изслушване и понеже Арно нямаше склонност да пилее емоциите си, се стараеше да бъде отзивчив към потребностите на другите. В случая с Джанет обаче долавяше някакъв непонятен отклик, който го тревожеше. И въпреки всичко…
— Случило ли се е нещо, Джанет? Искаш ли да го споделиш?
— Какво имаш предвид? — Тонът й бе остър и отбранителен, сякаш някой я беше раздразнил. — Нищо няма. Абсолютно нищо. — Най-много я бе подразнила думата „споделиш“, сякаш човекът насреща бе готов да приеме изповедта й.
— Извинявай. — Арно мигом се отдръпна, без нито за миг да се почувства засегнат. Покритото му с лунички лице изразяваше искрено облекчение.
— Тук винаги трябва да си ухилен, за да не те питат непрестанно има ли ти нещо.
— Имах най-добри намерения.
Джанет вече излизаше, кокалестите й рамене изразяваха красноречиво раздразнението й. Арно също се надигна и бавно се отправи към салона. Там се огледа и извика:
— Тим…
Почака и после отново повика момчето. Напоследък то доста често се уединяваше и Арно, уважавайки желанието му да търси сигурност в скривалищата си, не упорстваше в търсенето си. Щом Учителя се появеше след сутрешните си занимания навън, Тим непременно щеше да се покаже. Следваше обожаваната фигура като сянка. Спреше ли Учителя, той мигом клекваше до краката му като вярно куче.
Ето защо Арно отложи направата на покрива за пчелния кошер за друг ден. Тръгна към мястото, където семейство Уелингтън оставяли галошите и чадърите си, взе от закачалката панамената си шапка и старото яке и излезе в градината.