— Някакъв мъж получил несправедлива присъда и един ден по време на почивката на съдията връхлетял в кабинета и полял перуката му с вряла вода.
— Не може да е вярно.
— Напротив. Вярно е.
— Покажи ми. — Момичето почти се хвана и подаде вестника, но баща й едва докосна страниците и тя го дръпна обратно.
Джойс се засмя и започна да чете на глас от своята част: прогнозата за времето, рецепти, подробно описание на човек, стоял продължително на едно дърво, за да наблюдава придвижването на китовете.
— От върха на дървото едва ли ще види много китове — отбеляза Барнаби.
— Поредно взривяване на кола. А ето и едно убийство в Комптън Дандо. Ти не ли работиш по този случай?
— Да.
— А защо не казваш нищо.
— Казах ти.
— Спомена само Айвър Уей.
— Ама какво повече да…
— Защо ли се учудвам? Съвсем типично за теб. — Джойс сгъна вестника и шумно го удари върху масата, при което солницата се разклати. Ръката на Барнаби плахо посегна към вестника. — Да не си посмял! — изсъска жена му.
— Какво й става на майка ти тази сутрин?
Къли насочи поглед към жасмина пред прозореца. Както в повечето подобни случаи, тя отказваше да вземе страна.
— Не говори за мен, сякаш не съм в стаята, Том. Това ме влудява.
— Добре. Кое по-точно е типично за мен?
— Че не разговаряш с мен.
— Господи, Джойси, разговарям с теб за работата си вече двайсет години. Мислех, че искаш да си починеш.
— И което е най-лошото, не слушаш какво ти говоря. — Барнаби въздъхна. — Бас държа, че не си спомняш Ан Къзънс.
— Кой?
— Така си и знаех. Моята приятелка от Комптън Дандо.
— Да, разбира се.
— Когато миналата година Алън почина, в Господарската къща проведоха курс „Нови хоризонти“ и тя се надяваше там да й помогнат. Страхотно се разочарова. Само номера, без никакво съдържание. Двете ходихме на курса.
— Моля? Защо не си ми казала?
— Казах ти, естествено. — Джойс се усмихна с мрачно задоволство. — И то с най-големи подробности. Дори тялото ти да е у дома, често пъти умът ти изобщо го няма. Изобщо не се интересуваш какво правя аз.
— Колко си несправедлива. Винаги присъствам на сесиите ти по рисуване.
— На последната те нямаше…
— Две деца бяха отвлечени. Сигурно не си спомняш, но…
— Попи Ливайн се жени. — Гласът на Къли наруши задълбочаващия се конфликт между родителите й. И двамата предпочетоха да насочат вниманието си към нея. — С пола, дълга две педи, и чорапи с пайети.
— Вече закъснявам — изправи се главният инспектор. — Когато се върна довечера, ще продължим разговора за твоята визита в имението миналата година.
— Изведнъж станах интересна — горчиво заключи съпругата. Стана и докато минаваше зад гърба на дъщеря си, наведе посребрената си глава, за да разгледа по-добре снимката във вестника. — Вече е имала шестима съпрузи и въпреки това изглежда на двайсет и една. Как го прави?
— Разправят, че продала епидермиса си на дявола. — Къли чукна с нокът вестника. — Никога не пропускат да уточнят на колко години е жената. Попи Ливайн, на трийсет и девет, се омъжва за оператора Кристофър Уайнрайт. Нито дума за неговата възраст… Татко! — Вестникът бе издърпан от ръцете й.
Барнаби прегледа набързо страниците, намери каквото търсеше и го прибра.
— На гърба на страницата има интервю с Ник Хитнър… Татко…
— Какво става? — намеси се Джойс. — Свързано ли е със случая ти?
— Много е дълго за обяснение, извинявай — и той грабна сакото си.
— Ето пак. Точно това имах предвид. — Вратата се затръшна. Джойс извърна лице към дъщеря си и повтори: — Точно това имах предвид.
Трой натискаше газта и се носеше стремително по шосе А 40. Чувстваше се на мястото си, спокоен и в благоприятна позиция спрямо своя спътник, който потропваше неспокойно с пръсти по коленете си под джинсите. Допреди малко пръстите му си играеха с пакет цигари от жабката, после — с колана на седалката, но Трой го скастри строго да престане.
— Не разбирам защо иска да ме види?
— Не знам, господине.
— Сто на сто знаете, но не искате да кажете.
Човек трудно успяваше да провокира Трой.
Сержантът беше и достатъчно предвидлив, за да покаже удоволствието си от възможността да е охрана на една от известните публични личности. И то когато въпросната личност се поти и тревожи. Особено му бе приятно, че от цялата група в Господарската къща извикаха тъкмо Уайнрайт, защото от самото начало го класира като „самодоволно копеле“.