— Заради убийството, предполагам?
— Вероятно, господин Уайнрайт. — Трой стисна още по-здраво устни, за да не даде воля на усмивката си. Удоволствие му достави произнасянето на привидно почтителното обръщение, с което да присипи подозренията му. Толкова му хареса, че след завоя към Ъксбридж повтори репликата си:
— Съвсем близо сме, господин Уайнрайт. Най-много още пет минути.
Барнаби седеше зад бюрото и препрочиташе показанията, когато синият орион мина край прозореца на кабинета му, насочи се към свободно място на паркинга и с демонстративно висока скорост спря на сантиметри от оградата на двора.
Главният инспектор поръча по интеркома три кафета и те пристигнаха почти едновременно със сержант Трой и неговия спътник. Мъжът се отпусна на предложения стол, чувствително по-блед от обикновено, убеден, че току-що се е отървал на косъм от сблъсък със стената на паркинга.
— За какво искате да говорим? — попита той направо. Прие кафето и го изпи почти на една глътка. — Имате ли нещо против да запуша? Хората от „Златния ветрогон“ цупят устни.
Трой тъжно въздъхна, защото знакът „Пушенето забранено“ бе достатъчно красноречив. Барнаби обаче даде разрешение и свидетелят им извади кутия „Житан“ и предложи на останалите. И двамата мъже отказаха. Трой — с уста пълна със слюнки.
Предполагам, не сте чели днешните вестници — попита Барнаби.
— Не ми е разрешено. Прекомерната информация от живота тук, на. Земята, пречи на пътуването към по-висши нива.
Барнаби бе готов да се закълне, че долови саркастични нотки в отговора.
— Попи Ливайн се е омъжила вчера.
— Пак ли? — усмихна се Кристофър. — Много любезно от ваша страна да ми го съобщите, но щеше да е достатъчно да вдигнете телефона.
— Просто съвпадение. — Барнаби сгъна вестника на съответната колона и го побутна към младия мъж. — Младоженецът е известен оператор.
— Защо не? Ние не сме застрашен от изчезване вид.
Барнаби прибра вестника и зачете на глас:
— Младоженецът, приятел на брата на бъдещата съпруга, наскоро се е върнал от снимки в Афганистан. След вихрен романс и сватбена церемония в кметството на Челси щастливата двойка ще се установи да живее в къщата на Попи Ливайн в Онслу Гардънс. Следващия месец те ще предприемат малко закъснял меден месец в Санта Крус. — Той пусна вестника в кошчето до бюрото. — Разкажете ни за Кристофър Уайнрайт. Онова, което наистина искаме да знаем, е кой сте?
Мъжът насреща загаси нервно цигарата в чинийката от кафето и започна да рови по джобовете на памучното си яке. Откри пакета с цигари и извади нова.
— Може ли да получа още едно кафе?
Очевидно се опитваше да печели време. Нямаше да му помогне. Трой излезе и завари Одри да говори по телефона, а единствената друга полицайка в момента утешаваше разплакалата чистачка на управлението. С огромно нежелание се зае сам да приготви кафето. Докато чакаше, успя да придаде на лицето си подходящо недоволна физиономия, за да покаже, че това изобщо не му е работа.
В кабинета Уайнрайт прие чашата, отпи и после разбърка захарта. С химикалка в ръка Барнаби изчака течността да бъде изпита и го подкани.
— Отговорете на въпроса ми, ако обичате.
— Просто малшанс — гласеше отговорът. Кимна към вестника. — Срещнаха се за първи път, докато двамата обядвахме. После, естествено, историята им продължи.
— Този ваш обяд, предполагам, се е състоял, преди да се настаните в Господарската къща.
— Съвсем скоро преди това. Случайно срещнах Крис на улица „Джърмайн“. Купуваше си ризи от „Хърби фрог“, а аз се бях запътил да си взема малко наденици от близкия магазин. Споменавам го само за да покажа разликата в доходите ни. Трябва да отбележа, че той е гадничко завистливо копеле. Не спира да се вре в живота и в леглата на хората.
— Моля, придържайте се към темата. — Барнаби придаде на гласа си далеч по-сърдит тон, отколкото всъщност беше.
— Влязохме да пийнем по едно в „Кавендиш“, после той предложи да обядваме в „Симпсънс“. Там ми разказа за стремителния си възход в Би Би Си и за пътуването си до „Покрива на света“, както се изрази той. Доколкото знам, така наричат Тибет. Точно тогава забеляза Попи и се залепи за нея. Нито исках да се меся, нито успях да взема думата от него. Съсредоточих се върху протеиновата инжекция в чинията си. Когато сметката дойде, той бръкна в джоба на сакото си, но не откри портфейла си. Реши, че го е забравил в магазина за ризи. Наложи се аз да платя огромната за мен сума от четирийсет и осем лири. Страшно се ядосах, защото в този момент се намирах на ръба на финансова криза. Не се съмнявах, че ме излъга, защото знаех колко е стиснат.