Тери отстъпи няколко крачки и продължи да щрака.
— Казвам се Ави Рокъби — представи се момичето с миниполата. Имаше наистина приятен глас. Само дето в интонацията й се долавяха особени нотки. Изобщо не приличаше на агресивните журналисти. Беше протегнала ръка, завършваща с дълги, яркочервени нокти — пръстите й напомняха пръсти на вещица.
— Ние тук… — Хедър най-сетне успя да си поеме дъх — сме изправени пред доста проблеми.
(Значи не сме дошли напразно.)
— Комптън Дандо е истинска духовна пустиня. Нито една сродна душа.
(Нищо ново.)
— Естествено сме във връзка с извънземни сили за междупланетарно прочистване…
(Моля?)
— Но Хиларион ни уверява, че докато акашистките ни записи не бъдат прочистени, Земята ще остане заключена в стария смъртоносен план.
— Хиларион е ваш съпруг, така ли?
— О… Не. — Цялото тяло на Хедър се разлюля от смях. — Хиларион е умрял преди неколкостотин години.
(Господи!)
— Но вие въпреки това разговаряте с него, така ли?
— Кен разговаря. Той е медиум. Проводник на мъдростта на великите умове. Написал е и всички пиеси на Шекспир.
(Дали оставих телефонния номер на тези откачалки в редакцията?)
Ави приседна на стъпалото на верандата и извади от чантата си репортерския касетофон и микрофона.
— Имам нужда от кратко встъпление. Защо не ми разкажете колко души живеят тук например? Каква е в основни линии вярата ви?
Хедър започна да говори за очакваната среща с планетата Венера. Ави задаваше насочващи въпроси и най-неочаквано попита за навиците на убития мъж.
— Имаше ли в антуража си много млади момичета? — Хедър я погледна изумено. — Добре де, момчета може би? — По лицето на жената се изписа още по-голямо изумление. — Ще допълня информацията по-късно — успокои я журналистката.
Ави се изправи и приближи вратата на къщата. Вдигна дървеното резе и въздъхна.
— Ето затова харесвам живота извън града. Остави дома си в Лондон, само за две минути незаключен и после ще го намериш напълно изпразнен. Тери — повиши тя глас, — влизаме.
— Разбрано.
— Не може ли да не говорите толкова високо?
Едва поуспокоила полюса си след вихрения маратон, Хедър усети, че сърцето й отново ускорява ход. Къде ли се дяна Кен, точно сега, когато има толкова голяма нужда от него? В къщата живееха осем души и беше крайно време някой да се появи или да надникне през прозореца.
— Ави — дръпна тя ръкава на джинсовото яке. — Госпожице Рокъби…
— Казвайте ми Ави.
Тери избута Хедър встрани и минута по-късно и тримата се намериха вътре.
— Тук вони също като в моята квартира — отбеляза фотографът.
— Работата е там — подхвана Хедър, която ги следваше неохотно, — че с Кен искахме да разговаряме с вас навън. В селото например. Там има малка хубава кръчма…
— За нищо на света.
— Моля? — Вече в къщата, Хедър забеляза, че кожата на жената съвсем не е толкова свежа, а косата й е доста суха. И независимо от късата пола, тя очевидно не беше млада.
— Ще разговаряме тук, където са се случили събитията, разбрахме ли се? Освен това Тери ще трябва да направи няколко снимки и в стаята, където мъжът е убит.
— И дума да не става. — Хедър вече се оглеждаше трескаво, сякаш изненадана от факта, как така се е озовала сам-сама с тези непознати. — Солариумът е свято място и в него се влиза само за медитация или молитва.
— Нищо няма да му стане на светилището ви, мила. Само няколко снимки — обади се Тери, който неспирно обръщаше обектива на своя пентакс ту към разноцветните стъкла на витража, ту към фигурата на Буда. Хедър се чувстваше като в научнофантастичен филм. Побиха я тръпки. Неочаквано долови стъпки горе по коридора пред стаите.
Слава Богу, беше Кен. Куцукаше към стълбището. Лявата му длан с пръсти, насочени към дясното рамо, лежеше върху гърдите, а с другата си ръка държеше цвете. Кен беше облякъл снежнобяла, пусната до земята дреха, подобна риза, препасана със зелен пояс, на челото висеше неговият кристал — синьо тигрово око. Личеше, че мустаците му са наскоро подстригани.