Всички вече бяха навън. Едва тогава Тим се промъкна в преддверието на притихналата къща.
Когато слънчевите лъчи минеха през великолепния осмоъгълен витраж от цветни стъкла на тавана на помещението, по дървения под заиграваха наситени розови, кехлибарени, боровинкови, индиговосини и млечнозелени багри. При всяко появяване и скриване на слънцето иззад облаците цветовете ту се насищаха, ту избледняваха и създаваха илюзия за непрестанно движение. Вълшебното сияние на цветовете оказваше магическо въздействие върху Тим. Готов бе да стои тук с часове, да се усмихва, загледан в играта на багрите върху дрехите и по кожата на ръцете и краката си. Сега го обливаха наситени с прах лъчи. Танцуващите прашинки му приличаха на дребни насекоми — кротки мънички създания с лъскави крила.
Случваше се да сънува витража. По време на съня винаги беше в движение — плуваше нагоре с разтворени ръце и пръсти, разпръсквайки светлината. Много по-често летеше — тогава безтегловното му тяло се рееше и издигаше, носеше се и се виеше, гмуркаше се, играеше си с лентата на многоцветната дъга. Веднъж към него се присъедини и ято птици с ярки криле, нежни очи и напълно безопасни човки. След всеки сън го обземаше смразяващ страх, че пъстрите стъкла са изчезнали. Скачаше от леглото и изтичваше до стълбищната площадка, за да се увери, че витражът е още там.
Когато за първи път доведоха Тим в Господарската къща и с нищо не успяха да го прилъжат да хапне малко, Учителя, забелязал магическото въздействие на танцуващите багри, взе две възглавници и двамата се настаниха на пода в преддверието. Само така го убеди да хапне няколко лъжици на принципа „една за теб, една за мен“. И така продължи близо две седмици. Сега, естествено, Тим бе много по-добре. Сядаше на масата като всички останали и според възможностите си участваше в живота на комуната, полагайки усилия да изпълнява възложените му малки задачи.
Но така и не спря да се плаши. Една от вратите на горния етаж се хлопна и макар това да бе Трикси, която отиваше до тоалетната, той се стрелна към първата ниша, попаднала пред погледа му.
В солариума Учителя седеше с чаша току-що приготвен чай от мента с лимон. Суами бе поискала спешно да го види, ала очевидно не бързаше да говори. В негово присъствие хората винаги се смущаваха, все едно какво ги бе накарало да го потърсят за съвет. Край него проблемът им изведнъж ставаше някак маловажен.
От друга страна, мислеше си тя, елегантно подвила крака на меката възглавница, беше твърде късно за думи. Злото беше сторено. Тя вдигна очи към своя духовен водач, огледа деликатните му ръце, унесеното му изражение, крехките му рамене. Трудно можеше да се разсърдиш на този човек. Беше толкова чистосърдечен, тревожеха го единствено проблемите на духа. Както бе отбелязала веднъж Джанет, бе влюбен в идеала за чистота и виждаше доброта в абсолютно всичко. Суами си представи своя груб и безцеремонен баща, който щеше се да появи всеки момент, и предишните й остри терзания я връхлетяха отново.
Гай Гамлин имаше с духовните неща толкова общо, колкото и разярен носорог, а и бе известно какви бъркотии оставя зад гърба си. Учителят едва ли си представяше колко безцеремонен и агресивен е той, колко тревога предизвиква, когато се развихри, колко е стръвна алчността му. А Учителя вярваше, че у всеки човек има нещо божествено и винаги има начин да го достигнеш, стига да си достатъчно търпелив и изпълнен с обич.
— Не бих предложил това посещение, ако не бях убеден, че моментът е подходящ. — Суами вече бе свикнала с умението на Учителя да чете мислите й и продължаваше да мълчи. — Време е цялата натрупана горчивина да започне да се лекува, дете. Тя само ще ти навреди — продължи той.
— Наистина се опитвам — промълви момичето, действително провело мъчителна борба със себе си през последната седмица. — Но така и не разбирам защо той трябва да идва тук. Няма да променя решението относно парите, ако това е причината.
— Да не подхващаме тази тема отново. — Мъжът се усмихна. — Знам кога съм стигнал до задънена улица.
— Не ги ли приемеш, ще отидат за благотворителност. Нямаш представа какво причиняват парите на хората, Учителю. Всички те гледат особено. Мислят за теб по съвсем друг начин. Те вече… — лицето й се промени: стана угрижено, чертите й се размазаха, устните й потрепнаха.
— Вече какво?