— Права си — промълви момичето. Така или иначе в момента нямаше какво друго да се направи. Твърде много години минаха от времето, когато бе изпитала някакви чувства към жената в леглото. — Получи се писмо за теб. Всички долу са на мнение, че е от адвокат.
Междувременно Арно бе отишъл в канцеларията и подреждаше листове и документи на отделни купчини. Повечето от тях бяха проекти за бъдещи мероприятия на комуната. Имаше и няколко сметки. Когато Мей влезе, той се изправи и й подаде дебелия плик. Тя го отвори веднага.
— От господин Паутси от фирмата „Паутси и Дингъл“. Искат да се срещнат с нас.
— Защо? — попита Арно.
— Не обясняват причината. — Мей прекоси стаята, отвори прозореца и протегна ръка навън, за да изложи листа на слънчевата светлина. Не след дълго ръката й започна да трепери. Прибра листа и го доближи до бузата си. Започна да диша дълбоко. — Новината е добра, Арно. Ще отида да им се обадя, за да ни определят час.
Оказа се, че господин Паутси отсъства от кантората, но Хюго Клинч с радост ще ги приеме още същия ден в два и половина следобед.
Попрехвърлил трийсетте, господин Клинч носеше светлосин костюм и гълъбовосива жилетка; връзката бе по-светлосиня от костюма, а ризата — канареножълта, в нюанс, много близък до цвета на чупливата му коса. Устата на младия мъж бе пълна с едри бели зъби.
Двамата посетители влязоха в просторен светъл кабинет. По стените, наред с дипломите за правоспособност, бяха накачени снимки на отбори по крикет. В единия ъгъл на стаята бе опрян калъф със стикове за голф. На бюрото в сребърна рамка се виждаше същият този господин Клинч в костюм за фехтовка и сребриста, рапира в ръка. Арно изчака Мей да седне и едва тогава се настани на посочения стол. Вратата се отвори и жена, на чиято глава бе кацнала шапка, подобна на позлатена гъба, внесе в стаята поднос с чайник и чаши. На възраст трябва да беше колкото бабата на Клинч. Арно мигом скочи да й помогне. Тя изграчи някаква благодарност и заситни навън, оставяйки зад себе си аромат на лавандула.
След като чашите с чая и няколко бисквити бяха сервирани, адвокатът изрази съчувствието си относно нещастната кончина на техния приятел. Сетне извади кутия с надпис „Крейги“ и им се усмихна. Арно се запита дали този човек успява някога да си затвори устата при толкова много и толкова едри зъби.
Завещанието беше кратко и просто. Собствеността, описана като Господарската къща в Комптън Дандо, Бъкингамшър, се завещава съвместно на госпожица Мей Лавиня Кътл и господин Арно Родерик Гибс. От почтителност към покойния юристът изчака миг-два, без да вдига очи от листа. Едва тогава погледна посетителите, очаквайки да види тяхната радост. Вместо това пред него бледнееше лицето на Арно Гибс, впил пръсти в дървените дръжки на стола. По пламналото лице на госпожица Кътл се стичаха сълзи и плачът й всеки миг щеше да премине в ридание.
Господин Клинч стана, за да донесе от шкафа кутия с хартиени носни кърпички. Когато кошчето за отпадъци се напълни до половината с разноцветни мокри топчета, а бузите на Арно добиха по-естествен цвят, юристът предложи още малко чай. Отказаха му и той пристъпи към следващата стъпка от процедурата. Подаде на Арно плик, адресиран отново до двамата, но този път с почерка на Учителя.
— Сега ли да го прочетем? — попита Арно, изправил се почтително.
— Не е задължително, но ако възникнат правни въпроси, когато го прочетете, бихте могли да ги обсъдите сега с мен.
— И въпреки това, бих искал да имам малко време, за да асимилирам чудото, дотук. — Хвърли поглед към Мей за потвърждение.
— Не, Арно — отговори тя на мълчаливия му въпрос. — Мистър Клинч е прав. По-разумно е да го прочетеш сега.
— Не бихте ли го направили вместо мен? — Арно върна писмото на човека зад бюрото. Очевидно не разчиташе на гласа си.
Адвокатът извади един-единствен лист и зачете:
„Скъпи мои Мей и Арно,
В този момент вероятно вече знаете съдържанието на завещанието ми и ви е ясно с каква отговорност съм ви натоварил. Най-голямото ми желание е дейността на комуната — лечителска и просветителска, както и даването на подслон на загубени души — да продължи. Убеден съм, че мога да оставя това само във вашите ръце. Съжалявам, задето не ви помагам с пари. Ако поддържането на толкова голяма и стара сграда се окаже извънредно трудно, бих ви предложил да продадете имота и с парите да купите нещо по-малко. Чрез инвестиране на остатъка от сумата си осигурете някакъв доход в бъдеще. Моля ви да се погрижите и за сигурността и безопасността на Тим Райли.