Барнаби все още четеше бележките на своя подчинен, когато усети, че той стои пред бюрото му. Подразнен, задето онзи мълчи пред него, вдигна очи. Видя пребледнялото от задоволство лице на младия мъж, който постави снимките пред своя началник. Барнаби дори не погледна отпечатъците. Изражението на Трой говореше достатъчно.
— Оказа се прав, така ли?
Това си беше лична победа на Трой. Никой не можеше да му я отнеме. Бе изказал предположение, изтърпя и студения душ, с който го поляха, а сега се оказа, че не е било напразно.
Най-накрая Барнаби вдигна снимките на Албърт Кранли. Видя късо подстригана затворническа глава, обрасла брадичка, стиснати устни. Заслепени от светкавицата, зениците му бяха малки като точки, а дали не беше резултат на дългогодишни старания да се прикрива? Разликата с благата усмивка и сребристите кичури на мъдреца от Ложата на Златния ветрогон бе огромна. И въпреки всичко нямаше съмнение, че това е едно и също лице.
Тази нощ Джанет спа в стаята на Трикси. Заровила лице във възглавницата, вдишваше последните следи от парфюма на своята любимка.
Събуди се обляна в студена пот от кошмара, който сънува. Разхождаше се в старо гробище и без да иска, се препъна в покрит с трева надгробен камък. Наведе се да разчете надписа и видя рождената дата на покойника — съвпадаше с нейната. Датата на смъртта бе обрасла с мъх. Започна да чегърта с нокти меката кадифена растителност, за да види изсечените отдолу цифри. Неусетно твърдата повърхност на камъка започна да омеква, да става хлъзгава и да пулсира едва забележимо под пръстите й. След време започна да се движи и Джанет отстъпи ужасена.
Стана от леглото и посегна за дрехите си, метнати върху близкия стол, тапициран със зелена дамаска. Опита се да прогони от мислите си неприятните образи, очевидно плод на фантазията й. Докато вдигаше ципа на грубите панталони, си спомни как Трикси й се присмиваше, че с тези панталони е напълно в крак с модата.
Закопча и закачения на копринен конец тънък часовник, принадлежал някога на нейна пралеля. Прибра се в стаята си, за да наплиска лицето си с вода. После грабна гребена и с ожесточение започна да разресва оплетените кичури на косата си, без дори да се поглежда в огледалото. Не можеше да помисли за храна. Откакто Трикси замина, Джанет не беше хапвала почти нищо. Но сега устата й беше пресъхнала и с удоволствие щеше да изпие чаша чай.
Докато отиваше към кухнята, долови миризма на препечен хляб. Завари Хедър на масата да яде овесени ядки, с книга пред себе си: „Тайните обиталища на елфи, фавни и феи“. Щом я видя на вратата, Хедър затвори книгата.
— Алоа, върви в мир — поздрави я Хедър.
— Току-що влизам, няма да си тръгна скоро.
— Ще ти донеса чаша чай.
— Мога да си взема и сама.
— Разбира се, че можеш — отговори жената, без да се обижда от грубия тон. — А една препечена филийка?
— Не, благодаря.
— Добре. Напоследък си доста напрегната, Джан. Добре би било да поговорим за техниката „Аз съм добре, ти си добре“.
— Честно казано, Хедър, отдавна ми се иска да ти обърна внимание, че ти си всичко друго, но не и „добре“. При това не си и никаква лечителка. Всичко е плод на болното ти въображение. За твоите години си твърде дебела и твърде досадна.
— Липсва ти Трикси, нали?
— Я млъкни!
Джанет избяга от кухнята. Спусна се навън през задната врата и продължи в градината. Спря да тича едва когато стигна няколкото плодни дръвчета, които членовете на комуната наричаха овощна градина. Атмосферата тук, топлият въздух и свежестта на зеленината сякаш се присмиваха на тъгата й. Думи като „обич“, „светлина и покой“ се забиваха като шишове в тялото й.
„Непоносимо ми е да остана повече тук, мислеше си тя. Трябва да си тръгна. Няма да търся друга комуна.“ Очевидно не съм способна да живея в група. Вече няколко пъти беше опитвала и все не се получаваше. На някои места бе по-добре, отколкото на други. Навсякъде, също като в „Златния ветрогон“, предлагаха обич, а в замяна изискваха единствено подчинение. Какво не беше опитвала и след сравнително спокоен ден, тя оставаше вечер самотна и тъжна. Даваше си сметка, че подобно люлеене на чувствата не е никак здравословно.
Очевидно не успяваше да се спогоди с никого от боговете и религиите. Заключението беше тъжно, но как да избяга от подобни констатации.
В този момент забеляза пакета с дневната поща, пъхнат под вратата в оградата. Този път опаковката бе светлобежова. Скочи и отида да го прибере. Изсипа съдържанието на земята. Веднага забеляза дългия син плик. Без дори да прочете получателя, знаеше чудесно, че е адресиран до Трикси. Провери останалите писма. За нея нямаше нищо. Натика писмата в пощенската опаковка и закрачи към къщата.