25.
В един часа през нощта часовниковото радио на Тий се включи: звукът бе настроен достатъчно тихо, за да бъде разбираем. Събудиха го смущения от статично електричество и той побърза да го изключи. Измъкна се от леглото и пристъпи на пръсти към вратата, за да не събуди жела си. Когато влезе във всекидневната, Мардж се обърна с шумно изсумтяване, но продължи да спи.
През еркерния прозорец в стаята се изливаше лунната светлина и тя му помогна да се придвижи безшумно до коридора. Джини спеше на полуотворена врата и той се поддаде на изкушението да надзърне в стаята ѝ. Дъщеря му лежеше в езеро от бледа лунна светлина и в пълните с родителско обожание очи на Тий изглеждаше чиста и невинна като новородена сърничка. Вече беше петнайсетгодишна и лицето ѝ все още шепнеше - все още пееше тихичко лунните приказки за този граничен период от човешкия живот... разказваше и за тихата неосъзната тъга на детето, и за напористото нетърпение на големия човек у нея, вкопчени в предварително решена битка... Тий си даде сметка, че не бе надзъртал в стаята ѝ от месеци, принуден да уважава правото ѝ на уединение макар и с неохота. Една от най-големите му радости в живота - сега безнадеждно останала в миналото - бе да я гледа как спи кротко в детското си легло. Двамата с Мардж отиваха заедно на пръсти до вратата на детската и стояха там дълги прекрасни минути, изпълнени с възхищение от нея - и съответно от себе си. Мардж първа се отказа от този навик, признавайки първа възрастовата промяна у Джини, бавното, но сигурно отстъпление на детето у нея. За Тий бе истинско мъчение да признае, че дъщеря му постепенно се отдалечава от него, че обръща вече жадни очи към нейната собствена - лична, неповторима - житейска пътечка... Поведението на Мардж му се стори странно, студено, немайчинско - прибързано желание да я види пораснала. Дори отначало си го обясняваше с обикновена женска ревност, предизвикана ог постепенното превръщане на Джини в истинска красавица. Една нощ Джини отвори очи и го засече на прага на спалнята си... В миналото при такива случаи бяха разменяли усмивки, той ѝ казваше да заспива пак и тя наистина заспиваше, залюляна в ласкавата топлина на присъствието и обичта му. Но сега му каза, макар и с усмивка:
— Аз не те гледам, когато спиш.
Думите бяха произнесени тихо, но все едно че ги бе изкрещяла с цяло гърло - така силно го заболя. Зашеметен и неочаквано задавен от неловкост, Тий безмълвно затвори вратата на стаята ѝ и се държа настрани до тази нощ.
„Господи, обичам я - мислеше той и усещаше как се стяга гърлото му, и усещаше парене на сълзи в очите си. - Трябваше да родим повече деца...“ И веднага побърза да признае, че не е искрен. Истината по този въпрос беше, че той не бе пожелал други деца, искаше само своята Джини, искаше тя да остане вечно неговото детенце, винаги сладката скъпа рожба на татко... Разтърси го внезапен гняв срещу несправедливостта на живота, който със студено безразличие поглъща в ненаситната си, жадно разтворена паст младостта на всеки човек - неговата, нейната - тяхната...
Джини се помръдна и Тий се дръпна назад с виновното чувство на Надничащия Том и се блъсна в стената на коридора, задушен от кълбо гняв и сълзи, спряло на гърлото му. „Боже мой, каква каша... в какво блато съм затънал!“ - помисли отчаяно той. Като че ли някакъв съществен крепящ елемент в характера му се бе поддал и сега всички останали изграждащи елементи плуваха без опора или се комбинираха по някакъв внезапен, непостоянен, напълно непредсказуем начин. Тази сутрин бе чукал любовницата си на върха на опасна скала точно толкова притеснен от чувство за приличие и от обкръжението си, колкото би се притеснил един разгонен павиан... А минути по-късно едва не я уби - едва потисна желанието да я убие!... после кисна напълно гол куп време в резервоара, потънал до шия във вода - неподвижен като индуски идол, - а сега бе готов да зарони сълзи при вида на дъщеря си, спяща в сребристо езеро от лунна светлина... „Не, не става въпрос за житейска криза на човек в средна възраст - мислеше той, - това е някаква... ужасна... страхотна катастрофа!“