Дойде на себе си и се върна в кухнята, за да телефонира - кухненският телефон бе най-отдалечен от спалнята. Затвори тихо вратата и произнесе няколко думи на глас за пръв път, откакто бе станал от леглото, за да провери, дали гласът му звучи ясно, изчистен от замаяността на съня. Промени тона си, опитвайки се да го направи непознаваем. Реши, че е готов, набра номера и се заслуша в звъна на другия край. Собствената му къща бе толкова тиха, че той бе като остър писък в ухото му.
На третото позвъняване отговори сънлив, раздразнен мъжки глас.
— Да, какво?
Тий се поколеба за миг, но в крайна сметка се пребори с желанието да прекъсне връзката: знаеше, че така ще събуди ненужни подозрения.
— Ало?... Ало? - настояваше гласът.
— Господин Конрад там ли е? - запита Тий с променен глас.
— Кой?
— Конрад.
— Погрешен номер - оповести гласът още по-гневно отпреди и връзката бе прекъсната.
Тий отвори кухненската врата, ахна и отскочи стреснато назад: зад нея стоеше Мардж.
— По дяволите, Мардж - възкликна той. - Изплаши ме до смърт!
Мардж бе скръстила ръце и бялата кожа, видима през разтвора на нощницата ѝ, пробляскваше тайнствено в полумрака.
— Извинявай.
— Не трябваше да ставаш - продължи той. - Постарах се да не те събуждам.
— Знам.
— Изкривих се да се правя на идиотска мишка - заяви той наскърбено. Тя се мръдна леко и разтворът на нощницата ѝ се уголеми. Тий усети, че не може да отмести поглед от него. В полумрака на лунната нощ Мардж изглеждаше някак по-млада, по-стройна - по-желана...
— Знам - повтори тя.
„Исусе, възбуден съм!“ - установи той смаяно. След сутрешното изпълнение на скалата, сегашната му възбуда бе наистина изненадваща. Протегна колебливо пръст и го плъзна във вдлъбнатината между гърдите ѝ.
— Коя е тя, Тий?
Тий застина озадачен.
— Коя?
— Жената, на която се обаждаш в един часа посред нощ от кухненския телефон.
— Не беше жена.
— Така ли?
— Обаждах се на Макнийл.
— Кой е тогава господин Конрад?
— Колко време подслушва?
— Коя е тя? Познавам ли я? Тя познава ли ме?... Защото не мога да понеса представата, че... ме гледа със съжаление всеки път, когато се появя на улицата...
— Мардж, обаждах се на Макнийл. Кълна се в Бога. Кълна се в живота на Джини.
Мардж го гледа злобно известно време, без да каже нищо повече. По бузите ѝ се стичаха безмълвни сълзи.
— Ти си... пълен боклук - заяви тя накрая, обърна му гръб и се отдалечи към спалнята.
Тий остана в кухнята още няколко минути. „Права е - повтаряше си той отчаяно, - права е...“
26.
Лув паркира колата си на паркинга на супермаркета и вървя до сервиза, отдалечен само на двеста-триста метра от него. Съобщил беше на Дениз по телефона, че колата му е повредена, и я бе помолил да го вземе оттам. Сервизът бе много оживен, имаше малък магазин и два телефона към паркинга. Едва ли някой щеше да забележи присъствието на Лув там за две минути, но той се безпокоеше от нежеланото излагане на погледи. Нямаше вероятност някой да го разпознае: беше в Риджфийлд, доста далеко от дома му - но човек никога не знае... И като капак на всичко, предстоеше му пътуване с Дениз в нейната кола... Свикнал беше да се осланя на затъмнените стъкла на каприза - те му създаваха чувството, че се движи наоколо като Невидимия... Но изключено бе да използва собствената си кола. Ще пътува с Дениз до и от мотела, ще я помоли да го закара, дотук, а после ще върви пак до паркинга на супермаркета за колата си, като вземе мерки Дениз да не разбере. Решението бе компромисно, но Лув вярваше, че е в пълна безопасност. Успял беше да покаже кукиш на Бекер - има си хас да не избегне разпознаване от някой случаен минувач. „Ще ми се наложи да осигуря друг Лувмобигт в бъдеще, но засега ще трябва да импровизирам“ - мислеше той.
Дениз пристигна, преливаща от загриженост.
— Можело е да пострадаш, имал си страхотен късмет! - възкликна тя. - Какво ѝ е на колата?
— Смятат, че проблемът е в скоростната кутия - отговори той. - Ще бъдат готови, докато се върна.
— Да се случи такова нещо, и то точно след ремонт - продължи тя.