— А, да... - Лув се опита да си спомни какво обяснение ѝ бе дал за провала на предишната им среща.
— Много се безпокоих за тебе оная нощ. Имах предчувствие - не се смей, понякога усещам нещата... Тогава имах ясно и много силно чувство - много преди ти да не се появиш на срещата ни, - че нещо не е в ред. Преди да изляза, дори казах на дъщеря си, че ме измъчва странно предчувствие за вечерта.
— Излезе права.
— А когато не се появи, това усещане се засили още повече. Знаех, че някой е пострадал.
— Знаеше го толкова точно?
— В някои отношения съм много чувствителна... Не съм винаги права, но обикновено съм доста точна. Но знаеш ли кое беше най-странното? Знаех, че нараненият не си ти. Си- гурна бях, че си замесен в някакво произшествие - катастрофа може би, - но не се безпокоях за тебе. - Лув следеше насрещното движение, вглеждаше се напрегнато в лицата, които зърваше набързо, за да разбере дали няма да разпознае някое. Разбира се, бройката хора, които го познаваха, беше много по-голяма от тези, които той познаваше, но само попадащите във втората категория можеха да си внушат, че е тяхно задължение да кажат на жена му къде са го видели. Най- много се страхуваше от проблясъка на разпознаване в нечии очи. - ...А после ти ми разказа за сблъсъка с елена и всичко си легна на място - завърши разказа си Дениз.
— Почувствах се длъжен да остана при него - въздъхна Лув. - Не ми даваше сърце да го изоставя там. Знаех, че ще се тревожиш, но бях сигурен, че ще разбереш.
— Разбира се! Направил си правилното нещо. Възхищавам ти се!
— Ъъъ...
— Другите просто щяха да продължат по пътя си.
— Не исках да го оставя да страда в самота - заяви Лув. - Мразя страданията... не искам никой да страда.
— Толкова си добър!... Ти си безкрайно добър човек. - Лув докосна ръката ѝ. - Не беше ли странно предчувствието ми, че някой ще умре?
— Ти си забележителна жена. - Лув се извърна незабелязано, за да провери колите отзад. Само по навик - не допускаше, че някой го следи.
— Опитах се да ти позвъня - не спираше Дениз.
— Какво? - Той внезапно застана нащрек, опитвайки се да прикрие тревогата си.
— Знаех, че не трябваше да го правя, но бях толкова разтревожена... Нямаше да кажа нищо, не се безпокой. Решила бях веднага да прекъсна линията, ако се обади жена ти. А ако се беше обадил ти, щях просто да прошепна, че те обичам - и нищо повече... Исках само да чуя гласа ти, да знам, че си добре. Всичко щеше да е наред, нали?
— Не смятам, че идеята да ми се обадиш е добра - внимателно я упрекна Лув. - Съпругата ми... тя е толкова... Толкова малко ѝ трябва, за да излезе от релси... И ще си го върне на децата, то се знае. Горките невинни душици - те ще пострадат. Тя няма нужда от доказателства, стига ѝ само да заподозре нещо - и скандалът е готов. Толкова е параноична: непрекъснато ѝ се привиждат разни неща. Всичко може да я хвърли в криза - и най-дребното на вид! Няма да мога да понеса, ако пак се нахвърли върху децата. Би било толкова опасно... за всички.
— Нямаше да промълвя и дума... Толкова ми липсваше...
— Знам, знам - отвърна той съчувствено. - И ти ми липсваше... - Вярно беше: всички те му липсваха. Когато не беше с тях, той усещаше липсата им по своему и наистина преживяваше кратки, случайни мигове на копнеж - въпреки че в тяхно присъствие се стремеше нетърпеливо да се освободи от тях.
— Понякога просто изговарям на глас името ти, за да ми олекне... толкова ми липсваш... - Тя погледна боязливо настрани и той погали гърба на ръката ѝ върху волана. Очакваше мотела с нетърпение. Тази нощ я очакваше страхотен секс, защото за нея той щеше да е последен. Лув щеше да се погрижи сеансът да трае много дълго... Тя бе достигнала опасната точка, влюбила се беше прекалено много в него, нуждата ѝ от него и изискванията ѝ бяха минали допустимата граница. Тя не го разглеждаше повече като приключение, присъствието му за нея се бе превърнало в право. Нямаше да допусне някоя жена да се опитва да го търси по телефона, дори и да нямаше никакъв шанс да намери телефонния му номер - та тя дори не знаеше истинското му име! Но опитът ѝ да го стори бе сигнал за приключване на историята с нея. Щеше да я чука тази нощ, както никога не е била чукана в живота си, а после... кой знае какво ще стане после? Отчасти зависеше от демона му, но отчасти - и от него. Не беше забравил урока в гората с чернокожия. - Защо телефонът ти не е включен в указателя? - запита Дениз, отбивайки се към паркинга на мотела. - Не можах да те открия в нито един от градовете наоколо.
— Обаждаха ни се разни маниаци... - отвърна той. Когато тя загаси двигателя, той вдигна ръката ѝ към лицето си и целуна нежно дланта ѝ, а после я заблиза бавно между пръстите... Предстоеше страхотийска нощ, а несигурността за завършека ѝ я правеше още по-възбуждаща...