Капитанът бе в чудесна форма. Люби я с такова обожание, като че ли тя бе богиня, паднала на земята... И този щеше да бъде последният ѝ акт сред смъртните, преди да се върне на небето, земен пир от земни, човешки наслади, удоволствието от които трябваше да трае за вечни времена... Разреши си да се освободи едва когато Дениз наполовина проплака, наполовина се разсмя, молейки се за милост.
— О... не повече... Господи, не повече...
Разреши ѝ да отдъхне за момент, преди сам той да полети към върховата сила на екстаза. Достигна го едновременно с нея, на фона на виковете ѝ: „Дааа...Да! Да!...“ Колкото и невероятно да беше, тя самата бе стигнала до оргазъм още един път!
Лежаха в тъмнината под акомпанимента на безкрайното дърдорене на Дениз. Лув я слушаше само с едно ухо, колкото да успее да реагира подходящо при нужда, когато усети демонът да си пробива път към повърхността... Той постави ръка на бедрото ѝ, надвеси глава над гръдта ѝ.
— Ти си невероятен - възкликна тя с благоговение. - Не мисля, че бих могла още да...
— Искам да направиш нещо за мен - започна ритуала си Лув. Той я обърна по корем. - Искам го по този начин. Може да ти изглежда малко странно, но те моля да ми се довериш. Вярваш ми, нали?
— Разбира се - отговори тя. - Ще направя всичко, което поискаш.
— Ще поставя ръка на врата ти - той го направи, намествайки пръсти на точното място. - И ще натискам тук бавно, докато те любя. - Вкара ѝ го отзад и се усмихна, когато я чу да ахва от удоволствие.
Ускори тласъците в нея, увеличавайки натиска на пръстите си, когато внезапно спря и възбудата му моментално изчезна.
— Какво има? - запита Дениз.
— Нищо - отвърна Лув и се оттегли от нея.
— Какво става? Можеш да го направиш, като искаш. Вярвам ти.
— Не желаех да ти причиня болка - отговори той.
— Нямаше да ми причиниш болка, ти няма никога да ме нараниш, знам го - замърка тя, разтривайки гърдите му.
Лув стана от леглото и забърза към банята, затваряйки вратата зад себе си.
— Добре ли си? - извика тя след него.
Той се вторачи в огледалото над умивалника в тясната баня, зашеметен от собствената си глупост. Канеше се да довърши ритуала, когато внезапно се сети, че не е с колата си и нужните инструменти! Ако ползва нейната кола, за да се освободи от трупа, няма да успее да я почисти както трябва след това. Но първо и преди всичко - как щеше да я разфасова? Как щеше да отдели крайниците ѝ от тялото, как щеше да я транспортира? Не можеше да повярва, че бе проявил такава липса на здрав разум. Гордееше се, че надхитрява противниците си - а малко остана да постъпи глупаво като някой елементарен импулсивен убиец. Едва не допусна чувствата му да поемат командата над него!
„Ти си глупак! - каза си той. - Небрежен, непохватен идиот! Внимавай: започваш да правиш грешки. Първо, едва не те хванаха в каприза... Трябва да е заради онзи слабоумен Метцгер, който ми попречи да погреба Инге в гората първия път. В тебе тогава едва не се спъна ченге, колата ти бе изложена на погледи, паркирана в оная пуста алея до пътя - а ти реши, надут пуяк такъв, че всичко е наред. Колко глупаво... А сега и това тази нощ... Ти си в опасност заради собственото си тъпо поведение - гневеше се той на себе си. - За провалите не са виновни нито деянията, нито действията на ченгета - единствено нещата, които оставяш след себе си, уликите, които им подаваш, следите, които не покриваш от чиста глупост...“
Дениз прошумоля зад вратата на банята и настроението му започна да се променя. „Всъщност какво съм се вкиснал?... Току-що станалото може да се изтълкува и по друг начин!“ - помисли той.
— Добре ли си? - запита тя плахо. Представи си я с ухо до вратата, решила, че се е проснал обезсилен на пода, изразходван от прекалено много чукане.
— Добре съм - отговори той и завъртя кранчето на умивалника, за да насочи вниманието й към някакъв шум. - Чувствам се направо... превъзходно! - И така си беше. Той беше Капитан Лув, не някой си обикновен глупак, носещ се с проточени лиги след всяка фуста. Той беше най-добрият! Освен това не беше и заслепен от жажда за кръв психопат, който реже и кълца жертвите си напосоки. Безмозъчен чукащ метил. И сега, точно когато бе побеснял от гняв към себе си, изведнъж разбра, че току-що случилото се с Дениз не бе грешка, а страхотна победа за него. Лув бе обхванат от демона си, манията го бе стиснала здраво в клещите си - но той й се бе противопоставил! Спечелил беше двубоя с нея! Доказал беше, че той - Лув! - контролира нещата, а не манията, нито пък някаква външна сила или някаква безумна част от подсъзнанието му. Капитан Лув беше кралят, той беше господарят - дори на самия себе си! Обзе го възторжено ликуване - най- сетне беше разбрал нещо, с което до този момент не бе напълно наясно. Разбрал беше, че той е пълният властелин. Господар на себе си - и на другите. На съдбата си. На съдбата на другите. Отсега-нататък светът ще бъде такъв, какъвто той го направи!