Тя не реагира и Тий си разреши да излезе от спалнята на пръсти, като затвори тихо вратата зад себе си, поддържайки играта ѝ, че спи.
Вратата на Джини беше затворена. Тий реши да я отвори и се възнагради с удоволствието да зърне пак своя спящ ангел, да възрадва сърцето си с малко светлинка сред мрака на изминалите няколко дни. Завъртя внимателно дръжката и озадачено установи, че вратата е заключена. Доколкото знаеше, Джини не заключваше вратата си - поне не го бе правила от истеричния скандал с Мардж преди година. Тогава Тий се бе опитал да я утеши и беше отблъснат от заключената врата. Вбесен от неочакваната изолация, той бе заплашил, че ако я намери заключена още веднъж, ще я изкърти с рамката ѝ. Случаят не се повтори - поне доколкото той знаеше. Срещу това той се бе заклел да уважава нуждата ѝ от уединение и не забравяше да почука и да изчака за разрешение, преди да влезе. Това не представляваше проблем - Джини винаги го посрещаше с усмивка, въпреки че често му отделяше само повърх- ностно внимание заради телефонната слушалка, лепната към ухото ѝ...
Изпод вратата не прозираше светлина, в стаята цареше гробна тишина. Тий се поколеба, но реши, че няма причина да настоява, а и времето бе неподходящо.
В кухнята изчака няколко минути: даваше последна възможност на Мардж да се присъедини към него. После затвори вратата и вдигна телефона. Изброи петнайсетина позвъня- вания и едва тогава прекъсна връзката.
Внезапно обзет от чувство за нужда от бързи действия, Тий се върна в спалнята и бързо се облече. Мардж не се помръдна, въпреки че той се бе отказал от играта и не полагаше повече усилия да не вдига шум.
— Излизам - обяви той, докато нахлуваше обувките си. - Макнийл не е у дома си. - Хвърли поглед на тежкия колан върху скрйна и се зачуди за миг дали да го вземе - пистолетът вървеше с него. Ако беше с пистолет, има вероятност да го използва. След кратко колебание той закопча колана на кръста си и излезе от къщата.
***
Гласът на Метцгер прозвуча стреснато в телефонната слушалка и Тий се запита дали не го бе засякъл заспал по време на дежурство.
— Търся Макнийл - заяви Тий в слушалката. - Виждал ли си го?
— Тази нощ?
— Да, тази нощ. Откакто си поел дежурството.
— Не съм, но и не съм гледал за него.
— Ще го разпознаеш, нали, Метцгер? Не ти е нужно специално да гледаш за него, за да го видиш, нали?
— Не, шефе. Не съм го виждал. Позвънихте ли му?
— Окажи ми малко доверие.
— Да, шефе, извинявайте, шефе... Да отида ли до къщата му?
— Да не смяташ, че е в задния си двор, зазяпан в луната?
— Луната?
— Само ми съобщи, ако го зърнеш някъде, ясно ли е? Не го спирай, не говори с него, не го следвай - само ме информирай. Ще го направиш ли, Метцгер?
— Разбира се, шефе... Но... защо?
— Лични причини. И не споменавай нито на него, нито на когото и да било друг, че го търся. Разбрано ли е?
— Да, шефе.
— Метцгер, познаваш личната му кола, нали? Ще я разпознаеш ли, ако я видиш?
— Разбира се, шефе.
Тий върна микрофончето към таблото на полицейската кола, вбесен на Метцгер. „Причината е в ниските им заплати - мислеше той. - Ако принудим градската управа да ги повиши, може би ще успеем да привлечем по-свестни хора...“
Това обикаляне на нощните кламдънски улици в търсене на Макнийл изглеждаше повече от напразно. Градът имаше над триста километра улици и пътища - дори и ако се приеме теоретично, че той е тук, а не в някой от петте други градчета в района - и все пак Тий имаше усещането, че трябва да стори нещо, да раздвижи нещата. Не отричаше ефикасността на ФБР - вероятно има защо да пресяват там така педантично нещата, извличайки доказателства от влакна и почти невидими люспи от кожа - усилията може и да се оправдаят, - но те са толкова ужасяващо бавни! Тий нямаше време, не можеше да чака, трябваше да го спре сега, веднага! Ставаше въпрос за неговия град, за защитата на неговите хора - хората, които бяха негова отговорност! За Тий проблемът изискваше незабавно решение. ФБР и щатската полиция могат да събират късчетата и парцалчетата във впечатляваща купчина от доказателства, която в края на краищата да доведе до присъда, но Джони първо трябваше да бъде спрян и Тий се нуждаеше от действие. Познаваше добре смелия и решителен характер на Бекер, бързата му, интуитивна природа и се чудеше и маеше как съумява да се съчетае с организация, в която се работи толкова прилежно - и съответно толкова бавно. Приятелят му притежаваше бързината на светкавица, каквито бяха и изострените му като на точило рефлекси. И Тий се питаше отново и отново как издържа методиката на Бюрото за разкриване на престъпленията чрез характерното за него бавно, педантично дълбаене.