Между другото, беше му направило впечатление, че Бекер сякаш не бе напълно на себе си през последните няколко дни. Не споделяше с Тий какво го гризе отвътре, но беше повече от ясно, че бе загубил напълно интерес към съмненията на Тий по адрес на Макнийл. Дори не смяташе, че Макнийл заслужава каквото и да било по-задълбочено разследване. Отношението му по въпроса първо вбесяваше Тий и, второ, го предизвикваше сам да преследва упорито подозренията си - по-точно твърдото си убеждение, че Макнийл е Джони Семката.
Независимо че се бе отнесъл с презрение към предложението на Метцгер, Тий първо отиде до къщата на Макнийл, надявайки се да види - или да завари... и той не знаеше какво. Вероятно да засече Макнийл в някакъв вид дейност: излизане, влизане, идване, заминаване.
Не съжали, че бе въртял волана дотук: къщата му даде важна информация. Нещо имаше не в ред - или по-точно липсваше нещо. Колата на Макнийл. Тий погледна в гаража - той съдържаше познатите вече вещи, но не и кола. Тий забеляза, че откраднатият трофей беше все още там: връхчето на стика за голф пробляскваше в светлината на фенерчето му. Макнийл не го бе помръднал - но и защо да го стори? Сигурен беше, че там е добре скрит.
Окуражен, Тий заобиколи къщата отвън и надникна през прозореца на спалнята. Виждаше неясно очертана фигура върху леглото. След моментно колебание той насочи фенерчето си към нея и я освети за миг. Госпожа Макнийл лежеше на гръб с отворена уста и отпуснати отстрани крайници - в тази поза тя заемаше не само своето място от леглото, но и голяма част от мястото на съпруга си. Не беше сигурен, но му се стори, че я чува да хърка на фона на ритмичното бръмчене на климатичната инсталация. Госпожа Макнийл го озадачаваше - как ли го прави? Мардж се събуждаше още щом той отвори очи, камо ли да се измъкне за цяла нощ, без тя да усети!
Тий изключи Мардж от главата си, върна се в колата и започна дългото нощно обикаляне из улиците на Кламдън. Ако сега Макнийл бе в собствената си кола, а не в анонимния каприз, той бе уязвим, и то много. Тий вероятно е минавал край каприза множество пъти през последните няколко години, без да обръща внимание къде е паркиран, почти без да го забелязва, когато се е плъзгал край него е труп в багажника... Представи си доволно ухиленото лице на Макнийл зад затъмненото предно стъкло на колата и се вбеси допълнително. Успокои се с мисълта, че сега Макнийл няма къде да се крие. Ако продължаваше да действа като Джони Семката, докато замени каприза, той е истински уязвим и Тий ще го открие или поне ще стори всички необходимо, за да го хване. Бекер беше сигурен, че Джони няма да се спре след загубата на колата си, че навиците му имат огромно значение за него, за да ги изостави заради някакво временно неудобство или дори заради заплахата, надвиснала над сигурността му.
Тий излезе от алеята пред къщата на Макнийл и зави на юг, като минаваше по всяка улица, не пропускаше и крушообразните извивки на отклоненията без изход, поддържаше ниска скорост, за да е сигурен, че няма да пропусне нищо. Имаше безброй дълги, скрити алеи, които лъкатушеха между дърветата, а после се изкачваха по възвишения или се разделяха на допълнителни отклонения за няколко къщи, още неотбелязани на картите или просто изпуснати. По това време на нощта Джони не би имал проблем да вкара колата си в такова отклонение, да я паркира отстрани така, че да не се вижда нито от основния път, нито от къщите, и да тръгне пеша към целта си. Тий изследва и алеите към къщите. Напредваше много бавно и сърцето му се стягаше допълнително при мисълта, че докато се мотае тук, Макнийл сигурно си гледа специфичния бизнес в някоя друга част на града... Тий беше сигурен обаче, че Макнийл е някъде наоколо.
От години не бе обикалял града по това време на нощта и равномерната скорост и спокойствие постепенно започнаха да го приспиват, когато радиотелефонът пропука призивно.
— Шефе? - обади се гласът на Метцгер.
— Да?
— Струва ми се, че видях колата на Макнийл.
— Струва ти се?
— Искам да кажа... видях я. Имам предвид... почти съм сигурен. Не знам номера ѝ, но тя изглежда като че ли...
— Къде? - прекъсна го нетърпеливо Тий.
— Нали се сещате за дългото отклонение при „Кетъл Крийк“.
— Близо до дома. Знам го. Сега колата там ли е?
— Да, шефе. Искате ли да...
— Близо ли сте до нея?
— Ами... всъщност съм спрял точно до нея.
— Виждаш ли Макнийл?
— Не, шефе.
— Махай се оттам, и то веднага! Заминавай на „Хилспойнт“, където обикновено правим засадите с радари. Изгаси фаровете и си отваряй очите. Оттам имаш добра видимост към „Кетъл Крийк“. Ако Макнийл се появи преди мен, обади ми се и ми съобщи в коя посока е потеглил. Не прави нищо друго: просто стой там и не изпускай колата от поглед. Не мърдай оттам, докато ти се обадя. Ясно ли е?