Пръстът му затрепери на спусъка и в ушите му загърмя неописуем рев, сякаш цялото количество кръв в тялото му се устреми в мощен поток към мозъка му и забушува там, подтиквайки го, изисквайки от него да го направи... Той се поколеба, до съзнанието му едва достигаше хленчещият звук, който се носеше от Макнийл, чието изкривено от ужас лице бе неузнаваемо. Но Тий не го виждаше, цялото му внимание бе съсредоточено в спусъка. Пръстът му се опна, усети преодоляването на луфта и спря при последното съпротивление. Още една частичка от сантиметъра, още съвсем малко налягане - и пистолетът ще експлодира в ръката му. В застиналите секунди, преди да дръпне спусъка докрай, му се стори, че към ръката му бе прикрепена първобитна мощ, чувстваше пулсациите ѝ като нещо живо, отделно от него самия. Власт. Мощ. Мощта да убиваш и да промениш един живот завинаги, неговия собствен живот - живота на всеки друг...
Ревът на изстрела прозвуча невероятно високо в тишината на нощта: той сякаш разцепи въздуха, принуди земята да потрепери от неочакваната му свирепост. Яркият светкавичен проблясък на фона на тъмнината заслепи Тий - все едно че се беше взрял право в слънцето. За миг загуби ориентация, сякаш сам той бе застреляният. Изтече дълъг момент, но изстрелът все още звънтеше в ушите му. После очите му се фокусираха пак и той видя Макнийл да лежи в краката му. Куршумът бе ударил асфалта и изровил дупка, голяма като буквата „О“, нарисувана с неговия палец и показалец. Белият чакъл от настилката, прозираше мътно през направения отвор на светлината на фаровете. Тий се вторачи в него и едва тогава си спомни писъка на рикоширалия куршум мигове по-рано.
Макнийл лежеше неподвижен като вече застинал труп - издаваха го само сълзите му, стичащи се върху асфалта.
— Сега вярваш ли, че ще умреш? - запита Тий.
— Исусе... О, Исусе, Исусе... - припяваше Макнийл като разкаял се грешник на молитва.
— Сега вече го вярваш, нали? - Но всъщност първият изстрел убеди точно Тий, че не само иска да го стори, но и че наистина ще го стори. Изстрелът бе отнел част от напрежението, последната съпротива срещу онова, което се канеше да направи. Сега вече знаеше, че не само искаше да убие Макнийл, но и че можеше да го стори. И че ще го стори. Всички съмнения се стопиха и когато вдигна пистолета за втори път, Тий бе напълно спокоен. Нетърпелив, но контролиращ се напълно.
Забеляза светлинния лъч от фаровете на далечна кола едва когато те запрепускаха срещу него, усети голямата й скорост, но знаеше, че има на разположение достатъчно време, за да дръпне спусъка.. Сигурен беше, че нищо на тая земя не можеше да отклони куршума, този път насочен към главата на Макнийл.
— На никого не съм казвал за госпожа Лий - внезапно заяви Макнийл.
Тий се поколеба.
— Госпожа Лий?... Госпожа Лий? Смяташ, че ще те убия заради госпожа Лий, ти, глупава гадино?
— Не съм казал на никого... никога няма да кажа...
— Опитваш се да изтъргуваш дъщеря ми срещу госпожа Лий?
— Някой идва - изтъкна с отчаяна надежда в гласа Макнийл. И двамата чуваха воя на приближаващия се клаксон. Светлината на предните фарове засвятка от висока на ниска и обратно. Все още с пистолет, насочен към Макнийл, Тий махна с ръка на колата да продължи.
Но гумите ѝ изпищяха, тя забоксува само на няколко крачки от Тий и Макнийл и от нея изскочи Бекер.
— Не го прави, Тий!
— Джон?
— Махни тоя пистолет, Тий, не го дръж срещу него.
Бекер бе само по гащета. Той пресече тротоара с босите си крака и застана до приятеля си. Краката му изглеждаха неприлично бели в светлината на фаровете.
— Майната ти! Защо си тук?
— Той ми се обади - отговори Бекер и посочи мъжа в краката на Тий.
— Макнийл?... Макнийл ти се е обадил?
— Каза, че ще го убиеш.
— И е бил прав. - Тий гледаше Бекер, когато говореше, но стиснатият с две ръце пистолет бе все още насочен към желаната жертва.
— Махни тоя пистолет, Тий. Махни го.
— Знаеш ли какво направи той?
— Разкажи ми го, говори ми, Тий.
— Това е недоразумение - захленчи Макнийл. - Нищо не съм направил, Бекер, честна дума!
— Млъкни - заповяда му Бекер. - Какво направи той, Тий?
— Не съм направил нищо, кълна се...