Бекер го срита в носа с петата си, после пристъпи напред и застана между Макнийл и пистолета на Тий.
— Пречиш ми, Джон.
— Разкажи ми какво е направил.
— Отдръпни се.
— Кажи ми защо искаш да го убиеш.
— Той знае.
Като внимаваше да не прави резки движения, за да предизвика Тий, Макнийл опипваше разбития си нос, опитвайки се да спре струята кръв, която се стичаше в устата му.
— Не искам да го чуя от него. Искам ти да ми го разкажеш, за да мога да го разбера.
— Аз... не мога да говоря за него.
— Добре.
— Имам сериозна причина...
— Убивал ли си някого, Тий?
— Не... съвсем.
— Може да се окаже нещо, което да... да не ти хареса, но ще бъде къс...
— Ще се преместиш ли, Джон?
— Не, освен ако си решил да ме застреляш. Не искам да умирам само за да можеш да стреляш по Макнийл.
— Няма да стрелям по тебе... Защо си гол? Така ли спиш, само по гащета?
— Да, така. А ти как спиш, Тий?
— С пижама - отговори Тий.
— Сериозно? В тази горещина?
— Лятна пижама. Освен това спалнята ми е с климатична инсталация... Кое е най-лошото нещо, което ще ми се случи, ако го убия?
— Може да ти се хареса.
— Без глупости като арести, федерални обвинения, проваляне на живота ми и прочие идиотизми?
— Заради убийството на Макнийл? - запита Бекер. - Нищо подобно! Та той се е съпротивлявал на арест, бил е въоръжен и опасен...
— Не съм въоръжен - простена Макнийл. Бекер го срита с пета, без да се обръща, и този път го улучи в устата.
— Ще го въоръжим, ако трябва - заразсъждава Бекер. - Аз ще свидетелствам за всичко, изброено досега - няма да имаш никакви проблеми. Но не това е същността на въпроса, а в онова, което този акт ще стори на теб самия... Ти си ми приятел, единственият човек, на когото държа... Не искам да започваш нещо, което може би няма да ти се хареса след това.
— Зная, че ще ми хареса.
— Не го знаеш. Няма начин да го знаеш, преди да си го сторил - то не е като смукане на близалка или вземане на уроци по танц. Може да се окаже, че не си... скроен за такова нещо. Или още по-лошо - да се окаже, че си скроен.
— Това като че ли не звучи като курс по справяне с психологически стрес, изнесен в щатската полицейска академия - забеляза Тий и смъкна леко пистолета.
— Прав си. Изнасям тая лекция само пред приятели.
— Трябва ли да разбирам, че имаш повече от един приятел?
— Тий, ако застреляш това лайно между краката ми, ще ме стреснеш толкова много, че - кълна се! - никога няма да ти простя.
Сега пистолетът на Тий бе насочен към земята.
— Макнийл, задник такъв, престани да се гърчиш на земята. Влизай в патрулната кола, арестуван си - нареди Тий.
— За какво?
— Обаждане на федерален агент посред нощ - обади се Бекер.
— И това също - съгласи се Тий. - Исусе, какво се е случило с лицето ти?
— Бекер го направи - отвърна Макнийл. Той поглеждаше предпазливо пистолета на Тий, вече прибран в кобура му, и опипваше кървящия си нос и подути устни.
— Обвини ме в жестокост и ще се озовеш посред нощ в пусто поле насаме с мен. И няма да имаш време да се обадиш по телефона, защото аз няма да пусна сирена, преди да се появя на хоризонта, просто ще бъда там и ще те чакам - ясен ли съм?
— Няма да...
— Влизай в колата - ревна Тий. Макнийл се сви с благодарност на задната седалка на патрулната кола. - Няма да ти благодаря - обърна се Тий към Бекер. - Не съм сигурен, че ми направи услуга.
Тий стоеше до отворената врата към мястото за шофьора, подпрял лакти върху колата. В светлината на предните фарове очите му изглеждаха безумни - подивели - в унисон с общото му поведение на човек, който като че ли не е част от разигралата се сцена, а я наблюдава някак отстрани.
— Тий...
Тий се разтрепери и после заплака високо, дрезгаво, отчаяно. Отпусна глава на ръцете си, проснати върху колата, в напразен опит да заглуши риданията си.
— Всичко е наред - заповтаря глупаво Бекер, потупвайки го напразно по гърба.
— Не знам какво ми става... Напоследък ги върша едни... Ако не се стегна, ще се вкарам в голяма беля.
— Всичко е наред, Тий - шепнеше успокоително Бекер.
— Майната ти... Стоях в резервоара...
— И какво от това?
— До шия във водата...
— Е, и? Всичко е наред.
— Нищо не е наред - ридаеше Тий. - Аз съм шеф на полицията!
Той отхвърли и последните останки на контрол и се разрида неконтролируемо. Спазми разтърсваха тялото му, раменете му се повдигаха и смъкваха, главата му падна на гърдите. Той притисна длани към изкривеното си от мъка лице, но се отказа и от тия слаби опити да се прикрие. Отдалечи се от колата, ридаейки високо и отчаяно, наподобявайки смъртно ранено животно. Бекер го следваше безпомощно по петите, питайки се какво още може да направи, освен да го потупва от време на време по гърба, опитвайки се напълно неуспешно да го успокои. Накрая Тий се спря, облегнал глава на някакво дърво.