След като усети колата, лесно беше да се увери със сигурност, че наистина го следи. Лув излезе от магистралата с едно отклонение по-рано и се понесе по извивките на местните пътища с тойотата след себе си. Тя прилежно вземаше завой след завой, но сега променяше разстоянието между тях: понякога почти изчезваше и дори допускаше други коли да се вмъкнат между тях, но никога не го изпусна напълно от поглед.
Разтревожен, но не и изплашен, Лув се прибра вкъщи и паркира демонстративно колата си в алеята отпред. Заключи се в кабинета, без да обръща внимание на жена си (тя - както винаги - го посрещна с някакво оплакване) и закръстосва напред-назад между четирите стени на стаята, търсейки някакво логично обяснение на случилото се. Поради някаква случайност - каприз на слепия късмет - полицията или по-вероятно ФБР бяха попаднали на него. Той никога не правеше грешки, така че причината за новите развития не бе у него. Сигурно те пак са следствие на някакъв вид нещастно съвпадение или случайност - като онова необичайно наводнение, което изкара костите наяве и предизвика разследването. Но каквото и да е станало, в никакъв случай не е повече от подозрение. Ако имаха нещо конкретно срещу него, щяха да го арестуват. Следяха го - тоест само пускаха въдица, надявайки се, че той, Лув, ще сгреши някъде, ще направи нещо глупаво, тоест ще се хване на нея. Лув се захили. Той не правеше грешки и глупости - нали точно заради това бе Капитан Лув?! Именно заради това живя в наслада толкова години, без дори да разберат за него! Ако се надяваха Лув да сбърка, ще им се наложи май да чакат с векове!
Заприпомня си великите постижения - страхотните чудесии! - невероятните деяния! - които бе направил, и го за люля мощна радостна вълна сред искрящ фойерверк на диво ликуване! Толкова много жени!... И всички те бяха негови - негови! До една! Кой мъж можеше да се похвали с по-богат, с по-изпълнен живот?!... Те го обичаха - всички до една! Той можеше да внуши на всяка жена желание да го обича, желание да разтвори страстно крака за него, да крещи името му в радостния гърч на страстта, когато бе с него - и да ридае от копнеж по него, когато не бе! Всяка жена - всяка, която той пожелаеше!... Той знаеше малките им глупави тайни, знаеше как да ги манипулира - знаеше какво искаха, от какво се нуждаеха!... И им го предоставяше по най-добрия възможен начин, по който някога са го получавали или ще го получат в живота си. Съжаляваше само, че не можеше пак да притежава всяка една от тях: сега бе по-добър - знаеше повече, разбираше повече - и в бъдеще ще стане дори още по-добър! Когато най-добрият продължаваше да се усъвършенства, кой може да излезе насреща му?!
Нима има друг мъж на тая земя, който да е оказал такова съществено влияние върху живота на толкова много жени? Те не само се чукаха с него - те го обичаха! Не можеха да повярват на страхотния си късмет, който ги бе срещнал точно с него - той беше съвършен, той беше като... като сбъдване на мечтите им - не, не! - като сбъдната многоцветна мечта, рееща се във висините, лъчезарна и недостижима!... Техните мечти бяха някак прекалено земни, ограничени от връзките им с други мъже... Лув бе възторжено, незабравимо преживяване за тях: той повишаваше качеството на живота им - за тях той бе като искряща чаша пенливо шампанско!
Неописуема гордост изду гърдите му, почувства се толкова безкрайно добър, че изпълнилата го радост се изля навън в звучен смях. Затворен между четирите стени на кабинета си, той се смееше и смееше, пръскаше искри като весело горяща факла. Бе преодолял толкова много - външния си вид, грозното си тяло, презрението на другите мъже - бе победил съпротивата на куп жени! За него всяка една нова връзка бе състезание и с едните, и с другите, всяко успешно съблазня- ване - победа, независимо от това, колко пламенно самите жени искаха да загубят. Но той бе великодушен победител и се отнасяше така добре с тях, че нито една не съжали за отстъплението си пред него. Те още го обичаха, сигурен беше...
Почувства се уверен в себе си, наперен и горд като петел, и продължи да грачи и да квичи, да се смее, смесвайки смеха с радостен крясък, докато накрая се задави и се закашля. Падна на колене, като продължи да кашля, да се смее, да свирка и вие, докато от очите му потекоха сълзи. Още не се бе родил човек на тая земя, който да го спре!
Нима ще разреши на няколко тъпи ченгета да провалят сладкия му живот? Да провалят сладостния шанс на толкова жени в негово лице? Та те се нуждаеха от него, той бе като ярка звезда в сивия им животец - и ако някога е проявявал егоизъм, ако бе поставяй на първо място собственото си удоволствие, а не тяхното, не беше ли и той човек с всички присъщи слабости на хомо сапиенс? Нямаше ли право да проявява от време на време малко егоизъм? Никога не ги бе убивал със злоба, нито една от тях не бе страдала в последните си мигове, не бе се гърчила в предсмъртен ужас... Отдаваха му живота си от любов към него, раздавайки му се докрай, за да задоволят нуждите му - нуждите на любимия човек! - и той им беше неизмеримо благодарен - на всички до една: от първата до последната!... Разбира се, ония идиоти, полицаите, няма как да схванат красотата на този вид отношения, но Лув бе напълно сигурен, че умрелите за него жени го разбираха и му прощаваха за проявения егоизъм - въпреки че той всъщност нямаше нужда от прошка. Нека не се забравя колко много им бе дал. Нито един мъж не се бе отнесъл към никоя от тях с любовта, нежността и умението, на които бе способен Капитан Лув! Той им даваше възможност да изживеят любовта на живота си - и те му го даваха в замяна. При това само няколко от тях му бяха направили този прекрасен дар. Само девет от сто двадесет и осемте жени, които бе любил, откакто стана Капитан Лув. Той дори не броеше няколкото нищожни шибания, преди да разбере същността на играта... Беше се държал грубо, тромаво, бе некомпетентен: също като другите мъже робуваше прекалено много на образованието и професията си, за да отдаде нужното внимание на истинското си призвание. А то изискваше спазване на дълъг ритуал, не само няколко буйни минути на необуздана страст... изискваше да бъде любовник - истински любовник - мъж, когото жените търсят, искат, обичат! Превърна се в Капитан Лув, едва когато посвети без остатък и енергия, и въображение на тази цел. А нямаше начин да се посвети на нуждите на Капитан Лув, докато не си осигури професионална и семейна стабилност. Самотник не би могъл да си разреши лукса да се наслаждава на живота като Лув - точно както кораб не би могъл да плува без рул. Лув бе изключително задължен на жена си - едва ли някога ще ѝ се изплати, - а и никога не би могъл да признае дълга си пред нея и да ѝ благодари. Всъщност голяма част от сладостта на играта произхождаше от задължителната измама и съпругата осигуряваше нуждата от нея почти толкова, колкото и самите жертви. Тя имаше потребност да бъде мамена и нуждата ѝ съответстваше по сила на нуждата на Лув да я мами. Те се движеха в орбита един около друг като планета с нейната луна, здраво свързани с непреодолими гравитационни сили - но само планетата знаеше истината... Придобил беше професионални умения и съпруга, преди да осъзнае истинското си призвание - Капитан Лув се бе появил късно, младостта му бе попиляна в труд. Ако не беше закъснял толкова, блестящите му постижения като Лув щяха да бъдат много повече - то се знае. Но Лув не съжаляваше за закъснялото си появяване на житейската сцена. От значение бяха не само бройките, но и качеството, а без парите и гъвкавостта, които осигуряваше професията му, никога нямаше да успее да се извиси до такива сияйни върхове. Нито пък щеше да има възможност да осъществи бъдещите си върхови постижения. Лув няма да вдигне бяло знаме, независимо от бройката ченгета, които се носят по петите му. Той бе излязъл извън сферата на обичайните сблъсъци между смъртните. Лув се беше превърнал в природна стихия, притежаваше нейната разрушителна сила и ще продължи по пътя на съвършенството!...