— Извинявай, че закъснях толкова - заяви той. - Трябваше да се погрижа за някои неща.
Тя реагира с многозначителна усмивчица, навик, който се бе затвърдил с годините: сякаш смяташе, че в момента, в който той отвореше устата си, от тях започваха да се леят потоци лъжи.
— О, да, винаги има нещо, за което трябва да се погрижиш - отвърна тя.
Погледът на Лув се плъзна по дългите крака, както винаги добре почистени, и се задържа на тях, като че ли ги виждаше за пръв път. Пеньоарът ѝ бе леко разтворен и той видя извивката на гръдта ѝ. „Тя е все още великолепна“ - помисли той. Тази нощ не му предстоеше излизане - нямаше защо да влачи след себе си тая опашка, стаена пред къщата му. Седна до нея, плъзна ръка по крака ѝ и тя ахна от изненада. Едва тогава Лув разбра колко отдавна не я беше любил. Няколко минути по-късно тя пусна котката на пода.
Лув не бързаше - държеше се с нея като с току-що свалена нова бройка, използваше някои от похватите, които бе научил и упражнил с другите. Докато се любеше с нея, другите му момичета и жени преминаваха през главата му една след друга като пълноводен поток... и той притискаше устни към нечия друга гръд, милваше нечии други крака, целуваше ушите и очите на някоя от тях - друга, потенциална жертва проплака от удоволствие, когато най-сетне се вмъкна с мощен тласък в нея...
После тя запита учудено в тъмнината на спалнята им:
— Станли? Това ти ли беше? - Той се захили на себе си. Любил я беше Капитан Лув, не Станли глупака! - Невероятно беше - въздъхна замаяно тя.
Усмивката му се разшири. Разбира се - Капитан Лув си знае работата.
Когато жена му изпи приспивателните си хапчета и ритъмът на дишането ѝ се промени, когато усети тежестта на котката, която предявяваше претенции към мястото си на леглото, Лув се измъкна от него, а после и от къщата, но през задната врата. Пресече с безшумни стъпки двора и потъна в гората.
Ако се налагаше да се съобразява с нови ограничения, редно бе да ги проучи какви са.
***
Бекер набра домашния си телефон, изчака обаждането на телефонния секретар и остави съобщение, че му се налага да работи до късно. Извинение, което Карин ще приеме без излишни въпроси. Споразумели се бяха никога да не се питат един друг за работата си, освен когато се налагаше по служба. Бремето на работата им бе достатъчно тежко и мрачно, за да добавят към него допълнителни тегоби. Ако някой имаше желание да говори, за да се разтовари или да потърси съвет, можеше да започне разговор. Но между тях не бе прието да се задават въпроси на другия без ясно изявено желание от него за това. Надяваше се, че тя ще го послуша и няма да го чака. Искаше да е заспала, когато се прибере - не можеше да говори с нея, не можеше да я погледне, без у него да се надигне сковаващ гняв. Но към гнева все още бе примесено зрънце на съмнение и надежда: то го поддържаше и не му разрешаваше да потъне в бездните на пълното отчаяние. Те бяха мотивиращата го сила сега: Бекер се беше хванал като удавник за сламка за слабия шанс съмненията му за Карин да се окажат неоснователни.
Бледият светлик на надеждата го тласкаше за трета нощ в гората, за да се отдаде пак на самотното си бдение...
***
На връщане от работа Корн реши да мине през магистралата, вместо да следва обикновения маршрут по местните пътища. При благоприятни условия по магистралата пристигаше по-бързо, но той я избягваше заради опасността от блокиране на движението по време на върховото натоварване около строежа при изход четиридесет и втори. Истинската стойност вд този маршрут бе, че той му даваше възможност за избор на изходи. Логичният изход за него беше четиридесет и втори, но сега Корн избра четиридесет и първи и заследи внимателно колите в огледалото за задно виждане. Нямаше съмнение, че напусналият магистралата след него, който при това следва плътно колата му до Кламдън, го следи. Колата, която го бе следвала до кабинета му сутринта, а оттам до болницата и обратно, беше изчезнала - точно както беше очаквал. Вероятно работеха на смени, тъй като го следяха двайсет и четири часа на денонощие. Корн знаеше, че са способни на всякакъв вид изтънчени маневри - изпращане на агенти пред него, смяна на следящи коли на няколко километра, дори включване и на следене от въздуха, - но ако действително вършеха нещо чак толкова сложно, едва ли щяха да се излагат с такава мърлява работа, каквато беше поддръжката на само една следяща кола. Този факт го убеди, че Бюрото все още не е фокусирало истински вниманието си в него. Вероятно става въпрос само за предположение - за неясно подозрение.