— Струва ми се, че нещо става с Тий - подхвърли той.
— Какво имаш предвид?
— Просто имам чувството, че... Нещата, които казва, начина, по който ги казва... Разказах ли ти вече за онази жена с костта от задния ѝ двор? Струва ми се, че Тий има връзка с нея. Или би искал да има. Или му е даден шанс. Надушвам нещо тук.
— Кое те кара да мислиш така?
— Ако знаеш, че всеки момент в дома ти ще дойдат полицаи, за да разследват нещо, ще ги посрещнеш ли само по шорти и горнище с гол гръб?
— При моите бедра? Я не ставай глупав!
— Бедрата ти са напълно в ред. Имаш превъзходни бедра.
— Нищо чудно, че ръцете ти са добри. Трябва да има някаква компенсация, след като си сляп... Господ да те благослови за това. На колко години е жената?
— Началото на трийсетте. Две деца.
— Нещо обикновено за града. Може би е малко по-млада от мнозинството жени тук. Но да отговоря на въпроса ти: не, по-голяма част от жените не биха се облекли така, за да поздравят двойка ченгета. Не е чак толкова топло.
— Така си помислих и аз.
— Как изглежда?
— Добре, ако човек има слабост към този тип жени.
— Кой тип?... На тебе хареса ли ти?
— Слаба. Всъщност прекалено слаба. Когато вдигне ръка, можеш да преброиш ребрата ѝ — толкова е слаба. С малки гърди.
— Гадна кучка - захили се Карин. - Първо и преди всичко, защо е вдигала ръка?
— Не я възприех като особено привлекателна. Но Тий май беше на друго мнение.
— Веднъж забелязах едно от ребрата си - заяви Карин. - Случката не стана скоро, но си я спомням.
Бекер плъзна нагоре ръка и заопипва ребрата ѝ с върха на пръстите си.
— Все още са тук до едно - обяви той. - Много хубави ребра. - Обгърна с длан гръдта ѝ и я остави там.
— Имаш гнило чувство за посока - обърна му внимание Карин. - Давай нагоре.
— Когато свърша със стъпалото ти - обеща той и задърпа леко всеки един от пръстите на крака ѝ. Откакто Джак замина при баща си, се любеха почти всяка вечер, любеха се топло и страстно като естествено продължение на спокойната вечер заедно: масажът на стъпалата, разговорът, докосванията бяха просто част от любовния акт.
— Тий спомена ли нещо за тази жена?
— Не и директно. По едно време ми се стори, че ще сподели нещо, но после внезапно млъкна.
— Кой, Тий? Не е за вярване! - възкликна тя.
— Не казвам, че си затвори устата. Той просто отказа да говори по тази тема. Знаеш ли, колкото и да го харесвам, понякога намирам, че се натоварвам прекалено много, когато съм с него. Откакто се познаваме, говорим по един и същ начин един с друг - всъщност ние не говорим в истинския смисъл на думата, ние непрекъснато се нападаме. Като че ли всеки от нас непрекъснато се опитва да надприказва другия и да го натика в ъгъла. Дуел с думи и бърза размяна на остроумия. Забавно е, но е доста изморително. Иска ми се понякога някак да се отпуснем, да престанем да размахваме шпаги и да поговорим като приятели.
— Може би няма да е лошо да се разделите за известно време. В отпуска си - защо не отидеш в планината да изкатериш някоя и друга скала?
— Не искам.
— Защо? Обичаше да го правиш.
— Грешка. Никога не съм го обичал. Вършех го, защото се страхувах.
— Струваше ми се, че му се наслаждаваш...
— Тази усмивка на лицето ми, за която загатваш, бе чисто и просто гримаса на страх... Не искам да отивам никъде, след като не можеш да дойдеш и ти. Без тебе няма да е удоволствие.
— Джон, много се промени, знаеш ли?
— И Тий го казва.
— Кое те промени?
— Не знаеш ли? - запита той. - Ти. Виждаш ли колко е просто.
— Наистина ли?
— Ти успя да ме накараш да разговарям с тебе.
— Не съм те карала.
— Научи ме тогава. Или просто ми внуши чувство за безопасност и ме допусна до себе си... разреши ми да говоря с тебе. Може би общата ни работа също помогна.
— Работата ни? Фактът, че сме в Бюрото? Господ ми е свидетел, този факт не накара нито един от другите да си отвори устата - напротив.
— Карин, и двамата бяхме изплашени до смърт и си го признахме. И го преодоляхме. Може би възможността да споделям големите страхове с някого ме научи да върша същото и с по-малките.
Тя седна и обви ръце около врата му.
Любиха се малко по-рано, отколкото бяха очаквали, и малко по-дълго...
А после Бекер заспа, без да я освободи от прегръдката си. И последната му съзнателна мисъл беше, че след години на вътрешно терзание той най-сетне бе намерил мир благодарение на жената, която сега лежеше в прегръдката му. Беше обичал жени и преди, но нито една от тях не бе съумяла да го освободи от самия него, нито една не бе дошла при него с дете, което да стопли допълнително смразеното му сърце, нито една не му бе дала възможност да стане друг...