А нямаше съмнение, че Карин бе въвлечена в точно такъв вид отношения с Корн. Познаваше добре ресторанта „При Енрико“, където Корн бе обядвал с „много привлекателна“ брюнетка. Той беше само на две пресечки от офиса на Карин в сградата на ФБР. Познаваше и тъмносиния костюм, който тя носеше. И Бекер с огромно усилие на волята си заповядваше да не мисли за сплетените им ръце върху масата и за целувката на раздяла.
30.
Хотел „Мариот“ бе чудесно съчетание между елегантността на добър хотел и удобството на мотела. Дениз се застоя в колата на паркинга няколко минути, за да се убеди, че не е сбъркала мястото. Този хотел бе толкова луксозен - така скъп... През въртящите се стъклени врати се виждаше огромният месингов полилей във фоайето. Портиерът беше с униформа, както и обслужващите момчета и мъже, които се спускаха да вземат чантите от идващите мерцедеси.
Запита се дали все пак не беше сбъркала. Дали Лайл бе наясно в какво ги вкарваше? Знаеше, че ще ѝ възстанови парите, както бе казал, но цената на стаята пак изглеждаше толкова... така безразсъдна. Нито един от тях не можеше да си я разреши. Вярно е, мотелите, в които бяха ходили досега, не ѝ харесваха: стаите бяха малки, тесни, претрупани и грозни, не бяха мръсни, но някак сиви, безлични. И все пак те изглеждаха някак... подходящи за тях. Не се срамуваше от времето, прекарано с Лайл, то бе прекрасно, двамата не се уморяваха да се убеждават един друг колко красиви са отношенията им, колко са щастливи. Но... тя не можеше да прогони от главата си мисълта, че не са съвсем чисти, след като Лайл все още живееше с жена си - дори и да са разведени. Дениз можеше да преглътне известно чувство на вина заради този факт, но не можеше да го отрече напълно, колкото и да е луда жена му, колкото и Лайл да има нужда от нея и тя от него. Именно заради това безличната сивота на мотелските стаи ѝ изглеждаше някак подходяща - почти незабележимо натрапване на външния свят в тяхното лично блаженство. И дори сравнението с нея усилваше сияйната красота на любовта им. Може би по този начин съвестта ѝ търсеше някакво уравновесяване, може би частично оправдание, някакъв вид изкупление, нашепвайки ѝ: „Ти можеш да имаш това, но не можеш да имаш всичко... ти не заслужаваш всичко...“ Тя не се нуждаеше от напомняне - Дениз никога не бе очаквала много, бе живяла винаги с чувството, че не заслужава повече, отколкото животът бе решил да ѝ даде. Лайл бе удивителен, искрящ, напълно незаслужен дар. Нито една жена не заслужава такова щастие - още по-малко тя. Но, о, тя бе искрено благодарна, благодарна от все сърце и душа!
Размерът на фоайето я сплаши, а студената млада жена на рецепцията почти я довърши. Дениз бе сигурна, че жената знае за какво е дошла, че разпуснатото ѝ поведение напоследък прозира и от неподходящите за този хотел дрехи („Трябваше да облека ленената рокля с голямото деколте и бухнали ръкави...“), и от израза ѝ, и от червенината, пропълзяла чак до корените на косата ѝ. Дениз носеше спортна чанта, но в нея се разполагаше само новото бельо (комбинирана горна и долна част), купено за случая от улица „Виктория“, чантичката с грима и четка за зъби. Не я усещаше на място в ръката си, а от многозначителния поглед на администраторката разбра, че не е успяла да я заблуди.
Плати предварително в брой за една нощ, както Лайл ѝ бе наредил да стори, и се подписа като госпожа Марджори Фейндо - име, което двамата с Лайл бяха измислили, заливайки се от смях. В първия момент не можа да се сети за него и едва не написа собственото си име. Сигурна беше, че администраторката забеляза колебанието ѝ - личеше си от начина, по който я изгледа.
Пиколо взе спортната ѝ чанта, въпреки че Дениз би предпочела да се погрижи сама за нея - нямаше начин да не е разбрал веднага, че тя е почти празна. Той не беше вече млад човек и не я огледа похотливо, дори не си разреши да я погледне открито по какъвто и да било начин, но тя знаеше, че ще я коментира пред колегите си. В мотелите, където се срещаха досега, мненията на работещите там като че ли нямаха значение. Тя рядко виждаше някого освен администратора - там нямаше такива глупости като подписване на регистри, не бе нужно да се преструва, че има багаж. И освен това служителят на рецепцията, бил той мъж или жена, проявяваше такова очебийно безразличие, че след тръпката на първия път, тя повече не се замисляше много дали коментират нейния престой там или не. Но тук нещата бяха други: сред лукса на елегантния хотел Дениз се чувстваше като непокаяла се грешница.
Стаята беше толкова разкошна, че тя я обиколи бавно, като оглеждаше внимателно всяка подробност. Искаше да запамети всичко, за да си го спомня после, преди да заспи или на връщане вкъщи след работа - като се започне от плюшените завеси с десен от чайни рози и се завърши с автоматич- ната четка за лъскане на обувки в банята. Лайл бе намекнал, че има специална причина, за да иска този път да се срещнат в хотел „Мариот“. Сега, когато видя елегантната обстановка, Дениз се сети само за една достойна за нея причина: Лайл се канеше да ѝ каже, че ще напусне жена си и ще се ожени за нея. Почти не бе посмявала да мисли за едно такова развитие досега. В този момент обаче си призна, че то винаги бе присъствало в мислите ѝ и макар и изтикано настрани, винаги беше драпало да излезе напред и да се изяви. И сега, когато разбра, че мечтата ѝ е на път да се сбъдне, тя се отпусна на леглото и се разплака като дете.