***
Когато Корн и Тòва се приготвяха за приема вечерта, той застана зад нея, докато тя се оглеждаше в огледалото на тоалетната си масичка. Погледите им се срещнаха в огледалото, той се ухили и протегна ръка към гърдите ѝ изотзад. Все още препълнен с похот от съкратения по необходимост сеанс с Дениз, той обгърна с жаден поглед високото стройно тяло на жена си, застанала пред огледалото само по сутиен и пликчета, имитиращи по цвят изумрудено зелените сенки под и над очите ѝ.
— Имаме още половин час на разположение - подхвърли той, когато очите му се върнаха на лицето ѝ.
— Вече съм с прическа - напомни му тя, но тонът ѝ му подсказа, че не отхвърля идеята като невъзможна.
— Няма да я развалим - обеща той и с поглед все още вплетен в нейния, постави ръка върху сутиена ѝ и я видя да ахва стреснато и да притреперва, когато вмъкна пръст под коприната му...
Загали я със свободната си ръка около пликчетата - под тях, по бедрото отвътре, и напред, между краката... Тя се облегна на него с възбудена въздишка, но като се опита да се обърне, той я завъртя обратно с лице към огледалото. Облада я отзад, без да изпуска от поглед отражението ѝ в огледалото пред нея, докато накрая тя не издържа и затвори очи, за да избегне погледа му, докато гримасничеше задъхано, забързана към върховото удоволствие и покоя след него...
От този момент той заследи само собственото си отражение в огледалото - погледът му не се отлепи от него дори когато посрещна избухването на познатия огън в слабините си със зъбене и вой...
31.
Бекер и Карин се приготвяха в спалнята си за тържествената вечеря доста по-различно. Бекер беше отказал да присъства на приема в хотел „Мариот“.
— Не можеш да останеш вкъщи - заяви Карин.
— Разбира се, че мога. Искаш ли да видиш как ще го направя?
— Но защо? Предупредих те навреме за тази вечеря. Имаше цяла седмица на разположение да се настроиш на съответната вълна. Защо изведнъж реши да не ходиш?
— Защото не ми се ходи.
— Измисли нещо по-добро.
— Не смятам, че ще мога да събера задължителното за тази вечер лицемерие - отвърна Бекер. - Не мога да се преструвам, че ме интересува рожденият ден на Станли Корн.
— Не е нужно да правиш каквото и да било. Просто ще седиш до мен, за да не бъда там сама.
— И ти ли идваш? Едва сега го разбрах.
— Разбира се, че ще дойда! Къде другаде бих могла да бъда?
— Напоследък не съм сигурен в нищо.
— Какво искаш да кажеш?
Бекер се втренчи за миг разгневено в нея, после се обърна бързо, изплашен да не загуби контрол над себе си.
— Джон, какво има? - запита тя разтревожено. Гневният му поглед я беше стреснал.
Бекер не я погледна.
— Нищо. Само лошо настроение.
Тя застана пред него и обгърна лицето му с длани.
— Какво има, Джон? - Той не се дръпна, но отказа да срещне погледа ѝ. - Заради последния случай ли си такъв? Заради Джони Семката? Трябва от време на време да го загърбваш, не трябва да се потопяваш така изцяло в него... В крайна сметка той е само работа, нали? - Тя разтвори коленете му с крак, вмъкна се между тях и сега тялото й го докосваше. - Не му разрешавай да те погълне - продължаваше тя. - Моля те, Джон. Моля те заради тебе самия. Заради Джак. Заради мен... Не допускай този случай да те разкъса. Не му разрешавай да застане между нас.
— Случаят не застава между нас - отвърна той.
— Какво не е в ред тогава?
Той замълча, но тя повдигна лицето му и той трябваше да я погледне.
— Сподели го с мен. Можеш да споделяш всичко с мен, знаеш го. Споразумяхме се винаги да си казваме всичко, нали?... Нещо не е в ред между нас от седмици, а аз не знам какво е. Как да ти помогна, когато не знам какво става?
Бекер копнееше да ѝ каже, да излее подозренията си, да чуе как ги нарича глуповати измишльотини, трескави бълнувания на ревнив мъж... но убеждението, че тя нямаше да успее да ги отхвърли запечатваше устата му. Ако му каже, че си измисля всичко, ако отрече срещите с Корн зад гърба му, не му оставяше нищичко, за което да се хване. Какво ще прави, ако тя му отнеме и последната надеждица, че се мами - че нещата не стоят така, както ги мисли? Думите заседнаха на гърлото му и той можа само да изстене отчаяно и да зарови лице в гърдите ѝ.
— Джон - извика тя, вече истински разтревожена. - Какво има, скъпи? Какво не е в ред? - Той поклати глава срещу гърдите ѝ, обгърна с две ръце бедрата ѝ... Искаше да я притисне така силно към себе си, че никога - никога! - да не успее да се измъкне от прегръдката му - да го напусне - да го измами! - О, не, не... - зауспокоява го тя като бебе. Разтвори със сила ръцете му и коленичи пред него - сега лицата им бяха на едно ниво. Сълзите му я стреснаха и той обърна смутено глава настрани. - Какво? - прошепна смаяно тя.