— Ще убия онзи кучи син - заяви Бекер.
— Кого? - запита Карин, очаквайки да чуе „Джони Семката“.
— Корн. Доктор Станли Корн.
— Но защо, Джон? Какво е сторил? Не ти е сторил нещо, нали? Наранил ли те е по някакъв начин? Кажи ми, не разбирам... Станли е толкова чувствителен човек, не разбирам как...
— Майната му, забрави го - прекъсна я гневно Бекер, скочи на крака и освободи рязко колената си от ръцете ѝ. Тя загуби равновесие, падна на пода и остана там, смаяна и зашеметена от буйната му реакция. Бекер направи няколко крачки към вратата, преди да осъзнае какво бе сторил. Обърна се, погледна я ужасен от себе си, въпреки че го бе направил неволно. - Не съм искал да... - започна той, протягайки ръка, за да ѝ помогне да стане, но Карин я отблъсна и се изправи с посиняло от ярост лице.
— Никога не го прави пак - изсъска тя през стиснати зъби.
— Не съм направил нищо...
— Никога повече, ясно ли е? - повтори тя гневно. - Няма да понасям подобно отношение.
— Не съм искал да...
— Хубаво, край. Хайде да тръгваме.
— Карин, не съм искал да ти причиня болка.
— Джон, предупредих те. Няма да толерирам подобно отношение! Следващия път ще ти счупя главата!
— О, по дяволите - възкликна той отчаяно и я поведе към вратата, а после и към вечерята в хотел „Мариот“.
32.
Бекер пресече фоайето на хотел „Мариот“, влачейки се след Карин като непокорно куче на каишка, теглено насила от собственика му. Пропътували бяха разстоянието до Стамфорд в пълно мълчание, отдадени гневно в мислите си на своето собствено тълкуване на нещата - и двамата прекалено вбесени, за да помолят другия за прошка или за сключване на примирие. Бекер загуби и последните останки от търпението си, когато Карин определи Корн като „чувствителен човек“, несторил никому зло. Усещането, че губи любовта ѝ, се засили, то го поболяваше, изпразваше го от съдържание и го захвърляше настрани като дрипа, изгубен и безпомощен. Така се бе чувствал само като дете, когато родителите му - онези мистериозни, ексцентрични, отмъстителни полубожества от ранните му години - го заключваха в тъмното мазе да чака наказание, или да се възстановява от него... Тогава последната му защита и спасение от необяснимия за него затворен кръг от мъчения и ласки бе яростта... Сега той я усещаше да набъбва в гърдите му, за да го защити за пореден път от болката, която не можеше да избегне - още по-малко да спре.
— А се говори, че това място тук било голяяяма работа - прогърмя гласът на Тий през фоайето.
Бекер се измъкна от мъглата на обзелата го паника и видя приятеля си да се приближава тромаво към него, усмихвайки се предпазливо. Двамата не се бяха виждали от оная вечер, когато Тий се опита да убие Макнийл, и големият мъж не бе особено сигурен как ще го посрещне.
— Какво правиш тук? - възкликна учудено Бекер.
— Чух, че ще има официална вечеря. Погледни: с връзка съм и всичко останало.
— Не знаех, че си бил такъв добър приятел на Корн.
— И аз не знаех. Но когато Карин ми се обади и ме покани, казах си: „Аха-охо! Безплатно плюскане!“
— Карин ти се е обадила?!
— Даа... Тя знае, разбира се, че вечерята ще се провали без мене. Такава ми е репутацията, нали разбираш.
— За пръв път чувам.
— О, даа. - Тий кръстоса ръце на гърди, кимайки неловко. - О, даа...
Стояха мълчаливо един срещу друг и всеки търсеше нап- разно нужните думи, които да разсеят смущението им. Бекер се преструваше, че оглежда фоайето, сякаш искаше да го запамети поради някаква неведома причина. Забеляза, че Карин продължава към асансьорите със самочувствието на човек, добре запознат с терена - както му се стори. Тий оглеждаше задълбочено обувките си.
— Как я караш? - запита накрая Бекер. Асансьорът беше погълнал Карин.
— Добре... чудесно.
— Всичко наред ли е?
— Страхотно... Макнийл напусна.
— Добър ход от негова страна.
— Първото мъдро нещо, което някога е сторил.
Бекер се поколеба.
— А Джини? Добре ли е?
— Даа, тя...ъъ... Проведохме много откровен разговор, нали разбираш... Тримата: тя, аз и Мардж.
— Мардж справи ли се?
— Мардж е истинско чудо!... Тя е поне осем пъти по-силна от мене! Не знам какво бих правил без нея.
Бекер кимна.