Тий стана и се впусна в серия шеговити подигравки и всички изпоналягаха от смях. Карин непрекъснато поглеждаше Бекер, стискаше ръката му, проверяваше степента на насладата му, като че ли можеше да оцени шегите само чрез него. Отдавна се бе изпарил гневът й от сблъсъка им, преди да тръгнат. Тя вярваше, че сега Бекер ще разбере причината за времето, прекарано със Станли. Бекер ощастливи и нея, и Тий с весели усмивки, смееше се заедно с всички, но погледът му непрекъснато се отправяше към Станли Корн.
„Очите - припомняше си той. - Очите!“ Дълбоката, първична злоба в тези очи, предизвикателните пламъчета в тях, усмивката на демона, който знае, че държи врага в ноктите си... Подобен израз в животинския свят не съществуваше: хищниците бяха хладнокръвни и бързи, но те не се наслаждаваха на убийствата си, не черпеха радост от тях. Не мразеха плячката - убиваха я, за да се нахранят, а се хранеха, за да живеят. Когато говореше за убийство, очите на Корн блестяха - сияеха - пълни бяха със зловещо ликуване...
„ Хайде. Убий ме - беше го подканвал той. - Ще ти се хареса, бъди сигурен...“
„Не говореше само празни приказки, мислеше ги!“ - осъзна внезапно Бекер. Очите му, гласът, изразът на лицето му - всичко говореше в подкрепа на извода му. Но тогава Бекер бе прекалено отдаден на яростта си, за да разбере посланието им.
Двамата с Корн бяха говорили за две различни неща. Корн не се страхуваше от обвинението в разврат, което имаше предвид Бекер, когато го нападна. Прелюбодейството не изискваше някакви особени, специални качества. Не дело за разврат би било повлияно тенденциозно от грубото поведение на Бекер - не такова обвинение всеки съдия би изхвърлил извън съдебната зала.
Бекер се вторачи в Корн, разположен удобно на другата страна на масата. Вглъбен в мислите си, той едва чуваше смеха на другите, който Тий постигаше за негова сметка. Докторът бе обърнал развеселено лице към Тий, смееше се видимо от сърце на шегите му, но колкото му разрешаваха напуканите и подпухнали устни. Болката му напомни за тях и той ги докосна колебливо, а после погледна към Бекер и забеляза втренчения му поглед. Захили се и дори от това разстояние Бекер видя ясно студеното предизвикателство в очите му.
Бекер неволно потръпна, когато осъзна какво бе пропуснал в асансьора и колко трудно ще бъде да поправи грешката си отсега нататък. Спънал се беше в Джони Семката, но вместо да го сграбчи неспасяемо, бе провалил напълно шанса да го обезвреди - поне засега.
*
Следобед на следващия ден, един час след определеното време за освобождаване на наетите стаи, една от камериерките на хотел „Мариот“ открива голяма торба за отпадъци във ваната на една от стаите. Тъй като тя се оказала прекалено тежка за нея, жената я разтваря... Не запищяла веднага: отстъпила три разлюлени стъпки към вратата на банята и припаднала там. Закрещяла, едва когато дошла на себе си.
33.
Бекер намери Тий в офиса му с разтворена карта на Кламдън върху бюрото, притисната с пластмасова мрежа върху нея, маркирана с концентрични кръгове, разширяващи се от центъра и покрити гъсто със знаците на Тий в червено, синьо и черно. Тий го посрещна резервирано.
— Донесох ти нещо - заяви Бекер и му подаде бял книжен плик.
— Хапе ли? - запита Тий студено.
— Не, ти ще го захапеш.
Тий го взе и го постави внимателно върху бюрото, сякаш очакваше да експлодира, но не го разтвори. Двамата не бяха разменили нито дума от онзи неприятен момент във фоайето на хотел „Мариот“, когато Бекер внезапно притисна в гърлото на едрия мъж два стегнати пръста.
— По работа ли си тук? - запита рязко Тий.
— И да, и не.
— Кое от двете?
— Първо, дойдох да се извиня. Не трябваше да правя... онова... Не го бе заслужил с нищо.
— Тук си прав.
— Извинявай. Не бях на себе си.
— Все пак голям късмет извадих, че не бях в асансьора.
Бекер въздъхна.
— Не искаш да ми помогнеш, нали?
— Какво очакваш да сторя? Ти се извини, аз приех извинението - какво още? Случаят е приключен.
Бекер поклати глава.
— Ти говореше тогава. Помолих те да спреш - ти не го...
— Моя е грешката: не козирувах и не изпълних заповед.
— Тий, извиних се вече...
— О, така ли? Хубаво, тогава всичко е наред. Както казах, грешката е моя: не си затворих устата, когато ми нареди да го направя.