— А какво ще кажеш за последния труп в хотел „Мариот“? - Стамфорд не беше в района на Тий, но колегата му там го бе информирал учтиво за случая.
— Дениз Лосън.
— Някакви доказателства, които да го свързват с това убийство?
— Все още не. Възможно е и да не се намерят. Той внимава много. Дори не можем да открием някой, който да заяви със сигурност, че го е видял там по това време, тъй като същия ден той по принцип многократно е влизал и излизал от хотела под претекста, че е уреждал онази вечеря в моя чест.
— Той беше пред очите на всички нас по времето, когато се предполага, че е била убита, нали?
— Още никой не знае кога точно е била убита - могат само да се правят предположения в границите на няколко часа. Момичето не е яло нищо цяло денонощие, вероятно е нервничело много от срещата там... Изглежда, тя е била замислена като някаква много важна среща - знаем, че бельото на жената е съвсем ново. Стомахът ѝ е празен и ние не можем да определим с някаква приемлива точност времето на смъртта ѝ. Може да е бил там три часа преди да се появи пред нас или час или два по-късно.
— Чух нещо за някакъв часовник...
— Най-лесната измама в света - чист фарс. Смял ни се е в лицето, използвайки ни като алиби.
— Съдебните заседатели ще харесат историйката с часовника.
— Знам - отвърна Бекер. - Освен това има още нещо, по-лошо от часовника. Според частния детектив, който се предполага, че го е следил, Корн не е излизал болницата - което означава само, че не е използвал колата си. Болницата обаче има няколко изхода и всъщност той е могъл да излиза и да се връща, когато му скимне.
— Надявам се, че имаш да ми кажеш нещо повече от изброеното дотук. Досега нямаш почти нищо съществено срещу него, Джон.
— Грешиш, имам. Той призна пред мен, че го е сторил.
Бекер разказа накратко случилото се в асансьора и му обясни как го тълкува.
— Всеки ще реши, че си го накарал да признае с бой, знаеш го.
— Казах ти, че нямам случай за съда. Дори нямам сериозни причини, които да оправдаят едно допълнително разследване от страна на Бюрото. Повече от сигурно е, че не мога да разисквам случая с Карин - ние и така почти не си говорим. Мога само да споделя с друго ченге как чувствам нещата и затова говоря с тебе.
— Но не ме разглеждаш само като слушател, Джон. Очакваш още нещо от мене.
— Малко повече.
— Искаш да ти помогна.
— Да. - Тий замълча за момент и Бекер добави: - Моля те... - Тий се вторачи за миг в бюрото си, като че ли се надяваше да намери някакво решение там. - Имам нужда от помощ през деня - продължи Бекер. - Ще го следя през нощта, но имам нужда поне от няколко часа сън... Не искам той да има този шанс.
Тий вдигна поглед от бюрото си и забарабани с пръсти по него. Посегна към белия книжен плик, донесен от Бекер, и надзърна в него.
— Предупреди ли ги, че кроасанът е за мене? - запита той. - Обикновено са по-щедри с крема...
34.
Три дни след случая в хотел „Мариот“ Корн се появи в болницата в Норуок и се поразмота из фоайето, разменяйки няколко изречения с администраторката, какъвто му беше обичаят.
— Един мъж се интересуваше за вас, доктор Корн - информира го тя.
— Какъв мъж?
— Не се представи. Но не беше пациент.
— Как разбра?
— Той го каза. Висеше тук и питаше дали сте дошли. Каза, че пак ще се обади.
— Как изглеждаше? - запита Корн.
Администраторката се поколеба. Липсваха ѝ думи да разграничи и опише нюансите на незабележимостта.
— Като ченге - заяви тя накрая.
Корн потисна самодоволна усмивчица. Бекер. Ето пример на човек, който не умее да губи...
— Обадете ми се, ако дойде пак - нареди той.
***
На следващия ден Корн излезе от кабинета си следобед и се отправи по магистралата към Тръмбъл. Проведе обичайните си маневри и когато се убеди, че никой не го следи, отпраши към мотела, където го чакаше черната „Акура“ на Дорис Уаксман.
Телефонът зазвъня точно когато смъкваше сутиена ѝ в затъмнената стая. И двамата се вторачиха в него, стреснати и озадачени. Той продължи да звъни. На четвъртия звън Корн го вдигна внимателно, сякаш очакваше да експлодира в ръката му и го доближи до ухото си, без да отвори уста.