Корн се вглеждаше внимателно в нея по време на разказа ѝ за следи на неудобство, но тя изглеждаше отегчена и флегматична както винаги. Запита се за миг дали между жена му и Бекер няма нещо, но после сви рамене - не му пукаше, стига да не го излага пред обществото. Не се интересуваше от действията на Бекер или на Тòва. Сигурен беше, че за каквото и да е дошъл, посещението му в никакъв случай не е било визита на учтивост.
Последва още една неспокойна нощ за Корн. Първо зазвъня телефонът и същият равен глас, гласът на Бекер, запита застрашително: „Вкъщи ли си, разгонено животно?“ И изчезна преди Корн да може да отговори, оставяйки го пак вбесен и разстроен, пълен със гневни отговори, които нямаше пред кого да излее.
Пак обикаля тъмната къща, побеснял и разярен от несправедливата кампания на Бекер. Победил го беше почтено, без да остави и минимално доказателство или улика, и въпреки всичко Бекер го преследваше - сигурно само от чиста злоба. Лаеше срещу него с патетичната злостна решителност на вързано куче! Нямаше начин да му причини някакъв вид вреда с глупостите, които вършеше, няма начин да не се умори и тогава Корн ще се върне към истинския си живот. Но междувременно...
Телефонът пак позвъня и Корн го грабна светкавично. Този път го посрещна само заплашително мълчание.
— Какво смяташ, че ще постигнеш? - запита Корн. Не последва отговор. - Глупаво е приятели да се държат така един към друг. Не се сърдя на поведението ти, повярвай ми. Ревнив беше, не бе на себе си - разбирам те напълно. Не съм отмъстителен човек и ти прощавам. Не е ли възможно да поговорим и да оправим отношенията си? Все още ценя приятелството ти...
Корн разбра изведнъж, че някъде по средата на малката му реч линията беше прекъснала и се зачуди дали наистина Бекер бе на другия край или някой случайно бе набрал погрешен номер, или пък някой среднощен маниак си напълни главата със странните му приказки.
Вълнението му нарасна и Корн отиде в кабинета си. Извади дневника и затърси утеха в спомените за минали победи. Той представляваше обикновена тетрадка, скрита под фалшивата обвивка на миниатюрен англо-латински речник, достатъчно малък, за да легне спокойно на дланта му - последното място, което би привлякло вниманието на Тòва, в случай че внезапно ѝ хрумнеше да тършува в кабинета му.
Отвори го напосоки, за да изпита паметта си. Ще си спомни имената или лицата по-лесно, ако продължи по хронологичен ред: така ще може да подреди победите си по сезони или да ги свърже; към някоя запаметяваща се дата. Коя си бе поднесъл като подарък за рождения ден? Коя се бе търкаляла с него навън през лятото, коя го бе топлила през зимата? Сега в дневника му имаше сто двайсет и девет имена и Корн си спомняше по нещичко за всяко едно от тях - някаква особеност, специфичния начин, по който се бяха гърчили под него, любим израз, когато горяха в пламъка на страстта, трогателни, или отблъскващи физически особености (като яркочервения белег по рождение на Дениз). Припомняше си как ги беше свалил, подмамил в капана си, как ги бе лъгал, и накрая поставил на колене. Приемаше всяка победа без претенции, но предпочиташе по-трудните, онези, които изискваха по-голямо усилие и борба. Винаги беше по-добре да има достоен опонент - по-тежко постигнатата победа бе и по-сладка...
Сто и двайсет и девет бройки не бяха особено много за един мъж при други обстоятелства. Самотните мъже в големите градове обикаляха нощните барове и преспиваха със случайно намерените там жени - те вероятно го биеха по бройки. Но Корн се беше срещал с всичките тия жени тайно и вече като семеен човек. Успял беше да запази неопетнено името, запазил беше и брака си. Тòва го подозираше, но какво можеше да докаже? Само той и жертвите знаеха истината. Страхотно постижение - и той с право се гордееше с него!
Отбелязал беше някои имена със звездички: имената на онези, които бяха умрели... Не беше нужно да ги отбелязва - той никога нямаше да забрави онези сияйни моменти, които се бяха превърнали в мигове на ликуващ триумф - единствено заради тях си заслужаваше да се живее...
Тази нощ за пръв път той не можа да си спомни веднага лицата, които се криеха зад някои имена - беше разсеян и разстроен от принудителното бездействие и от повтарящите се обаждания по телефона. Отворил беше дневника на името „Беки“ и то се оказа лишено от съдържание за него - напразно се мъчеше да си спомни вида ѝ, аромата ѝ, вкуса ѝ... И следващото име бе без лице и той се опита да опресни паметта си, като погледна годината и месеца - леко нарушение на правилата на малката му игра. Но дори и с помощта на тази дребна измама той не можа да си спомни нищо за тази жена, с която се бе срещал най-малко няколко седмици преди седем години.