И тя му отговори с едва чут глас, като че ли дори само простичката едносрична думичка за нея беше вече акт на предателство - каквато наистина беше.
— Да - прошепна Карин. - Можем да поговорим...
35.
Далечен звук разкъса булото на неспокойния му сън. Корн се събуди и лежа неподвижно за момент, примигвайки в тъмнината. Погледна жена си, за да провери дали и тя не го бе чула, но Тòва спеше до него с леко отворена уста, отнесена от хапчетата си извън границата на случайните звуци. Звукът се повтори и Корн се обърна към прозореца. Погледът му улови неясна, разсеяна светлина, която танцуваше по стъклото му. Не беше лунна, не беше и нещо друго, поддаващо се на лесно определение. Звукът пак наруши нощня покой - тъп, стържещ звук... Източникът му определено не бе много близо до къщата, но не и много далеко.
Корн се приближи до прозореца и се втренчи в нощта навън. Трябваше му минута, за да схване естеството на звука и посоката, от която идваше. В отдалечения край на поляната, в подстъпите на гората, но все още на негова земя, той различи неясните очертания на мъжка фигура с фенерче. Звукът бе звук от лизгар, стържещ по сбита камениста пръст и отделни по-големи каменни късове. От това разстояние определи картината пред погледа си като мъж, копаещ гроб. За миг притрепери леко, въобразявайки си напълно нелогично, че там се мотае Киуасий, възкръснал по някакъв необясним начин, но после презрително отхвърли тъпите игри на въображението си и се съсредоточи върху реалните факти.
Първата му мисъл беше, че там са ченгета, търсещи нещо. Когато обаче огледа явлението през кухненската врата, прилепил корем към пода, се сети, че полицията няма да пристъпи на негова собственост, без да го уведоми, без да е упълномощена - а и щяха да дойдат няколко души, не само един човек. А там копаеше само един човек - и кой можеше да е той освен Бекер?!
Корн се измъкна от предната врата, напълно невидим за копача, и се отправи с безшумни стъпки към началото на гората, която обикаляше земята му като подкова. Съчета движенията си така, че да съвпадат с удара на лизгара в земята, и успя да се промъкне безшумно и безпрепятствено зад мъжа. Разчиташе, че Бекер ще следи къщата - ако изобщо считаше, че трябва да следи нещо в този момент - и Корн ще може да го нападне спокойно откъм гърба.
Спря се на около трийсетина метра: оттук виждаше ясно гърба на натрапника. Коленичи зад широкия дънер на някакво дърво и пусна стика за голф, който бе грабнал от гаража, на земята пред себе си. Нямаше проблем да се спусне напред и да зарови железния му край в черепа на мъжа. Той работеше усърдно и вдигаше достатъчно шум, който поглъщаше всички други едва различими звуци, предизвикани от придвижването на Корн зад гърба му. Само един удар - и край на всички проблеми! Лесно ще го направи: вече бе доказал многократно на себе си, че - когато се налага - може да действа бързо и резултатно. Киуасий беше по-млад и по-силен от Бекер, а Корн се беше справил лесно с него. Можеше да стори същото и с Бекер по всяко време. Но в този момент по-важно беше да разбере какви ги върши там.
Бекер най-сетне изправи гръбнак за почивка, облегнат на лизгара и обърнат към къщата. Очевидно сигурен, че е останал невидим за обитателите ѝ, той вдигна торба за отпадъци и я пусна в изкопаната дупка. Торбата се разлюля с лекота в ръката му: повече от ясно беше, че не съдържа нещо тежко. Корн се захили на себе си: нямаше съмнение, че не присъстваше на погребение на труп. Но и откъде ли би могъл Бекер да има труп подръка? Липсваше му неговата смелост сам да създава трупове, когато му се прииска. Бекер може и наистина да е убил този-онзи - но само когато законът му разрешаваше, само когато се защитаваше. Какво ли би могъл човек като него да знае за сладостната сила на манията, когато го връхлиташе, за шеметния полет върху мощните ѝ криле на лешояд? Какво би могъл да знае той дори за онази храброст, нужна за обезвреждането на Киуасий? Убил го беше хладнокръвно, без страст, без желание, без дори следа от демонската власт над душата му. Същото стана и с Дениз. При нея липсваше нуждата от самозащита, липсваше дори непреодолимо вътрешно желание. Сторил го беше, защото можеше, защото бе хитро, защото идеята бе да отдалечи разследването от себе си, а не защото е имал нужда да го направи! Сторил го беше, защото поиска да го стори! Бекер никога нищичко нямаше да разбере - никога нямаше да познае оная сладостна тръпка... неописуемата наслада от властта над себе си и над другите!
Корн бе обзет от дълбоко презрение към противника си, творение на медиите, пример на добро име и известност. Не можеше да повярва, че и той някога го бе уважавал - и дори бе искал да се добере до тайните му знания. Имаше времена, когато му се беше струвало, че би могъл да създаде духовна връзка с него, че те биха могли някак да споделят тайните си и оная неизразима с обикновени думи страст. Но Бекер не се оказа на нужното ниво като приятел. Не бе достоен дори и за противник: Корн бе парирал и провалил до една тромавите му атаки срещу него. Задъвка пак идеята да размаже черепа му с един удар, да се спусне върху него като ястреб и да приключи веднъж завинаги дори с неприятния спомен за злочестия опит за приятелство с него. Вдигна стика за голф и се наслади за миг на успокоителната му тежест. Съвършено оръжие - истински смъртоносно. Ако го стовари с все сила с опъната ръка, то можеше да убие от метър и половина, скоростта на желязната му глава няма да е по-малка от сто и шестдесет километра в час! „Да размаже черепа на Бекер като яйчена черупка!“ - помисли Корн.