Клепачите го дразнеха, а очите му като че ли горяха, но той им отвори вратата с ведра усмивка. Пред прага му стоеше шефът на полицията.
— Извинявайте, че ви безпокоим толкова рано - започна Тий.
— Вие сте добре дошли. Готов съм да помагам на полицията по всяко време на денонощието. Да не би да намерихте още кости, които желаете да огледам?
Метцгер стоеше зад Тий с кирка и лопата в ръка и брезент, метнат на рамо. Кучето му седеше в напрегната поза до него, потупвайки възбудено с опашка.
— Получихме анонимно обаждане. Някой твърдеше, че сте копали гроб посред нощ, доктор Корн.
— Мили Боже! Познаваме се толкова добре - наричайте ме Станли!
— Тук съм по служба - отвърна Тий. - Знам, че изглежда глупаво, но Джони Семката подплаши всичко живо наоколо и... Ще имате ли нещо против да се поогледаме наоколо?
— Анонимно обаждане?
— Правилно.
— Но кой ще се мотае наоколо, за да установи, че копая гроб в два часа сутринта? Човек се чувства някак... не съвсем приятно, нали? Кара те да си въобразяваш, че някой те следи.
— Не съм казал, че сте го правили в два часа през нощта - уточни Тий.
— Не сте, но точно тогава го изкопах. Страхувам се, че ще трябва да внимавате с кучето си - допълни Корн и слезе от верандата. - Елате, Тий, ще ви го покажа.
Корн ги заведе до гроба и застана настрани, захилен до уши. Метцгер измъкна сивата торба за боклук.
— Какво има вътре? - запита Тий.
— Как? Осведомителят не ви ли каза?
— Не.
— Снощи имахме малък нещастен случай вкъщи - заобяснява Корн. Коленичи и развърза торбата. - Но ви моля Тòва да не разбере... Тя и така ще се разстрои много. - Тий надникна в торбата и видя безжизненото тяло на снежнобяла котка с дълги косми: то бе вече сковано, муцунката ѝ бе озъбена, застигната от смъртта в последно изръмжаване. - Скочи в колата точно когато затръшвах вратата - продължаваше Корн. - Радвам се, че умря веднага. Погребах я тайно от Тòва, смятах да ѝ кажа, че е избягала. Така не е толкова жестоко, нали? Нека да се надява, че е все още жива и някой се грижи за нея.
Тий клекна до гроба и се вгледа за миг в трупа на котката. После завърза торбата, пусна я обратно в дупката и кимна на Метцгер да я запълни. Докато пръстта покриваше със специфично шумолене пластмасовата торба, а Корн не спираше да дрънка за жена си, Тий се люлееше на пръсти, вторачен студено в него.
***
Когато отиде в кабинета си, медицинската сестра го запита загрижено добре ли е. Нанизал бе редица дребни грешки през деня, серии от малки пропуски, които се забелязваха, защото той обикновено не ги допускаше. Паметта му отказа услугите си на няколко пъти, предписа погрешно лекарство на един от пациентите, а по едно време следобед сестрата го засече да гледа невиждащо в пространството като заспал на крака. Очите му бяха силно зачервени. Ако не го познаваше от толкова време, щеше да помисли, че се е появил на работа след тридневен запой.
— Добре ли спите напоследък? - запита го тя разтревожено.
— Аз нямам нужда от сън - изсмя се той. - Човек губи толкова много, докато спи.
Сестрата бе тромава и пълна жена, прехвърлила петдесетте. Тя работеше от години за Корн и бдеше над него, както ревностна квачка бди над пиленцата си. Служебното ѝ положение допускаше известна фамилиарност - право да прояви загриженост например. Но тази фамилиарност оставаше в строгите граници на неотстъпното уважение към йерархията. Независимо от собственическите ѝ чувства към Корн, тя винаги го наричаше „доктора“: „Докторът ще ви приеме сега“, „Днес докторът е в добро настроение“ - като че ли името му бе „Доктор“. Ако някой ѝ подхвърли, че постоянното, упорито използване на титлата го поставя една степен над останалата част от човечеството; че това го изолира, отдалечава другите, отхвърля възможността за спонтанен, естествен контакт с него, изкривявайки собствената му преценка за позицията му в обществото и нейното истинско значение, в резултат на което той се чувстваше добре само в компанията на други лекари и живееше с убеждението, че има право да изисква специално отношение към себе си; че безкрайното шествие на определени заболявания, които си приличаха като еднояйчни близнаци, го караха да се отнася към пациентите си - и съответно към по-голяма част от другите хора - с цинично безразличие, тя би отхвърлила идеята с презрение. Ако Корн ѝ се изповяда, че вижда колена, лакти, счупени кости ясно като на рентгена, но почти не забелязва притежателя на костите с проблем, тя нямаше да му повярва. По-точно казано, нямаше да си разреши да му повярва.