— Карин няма нищо общо с това - повтори той, все още борейки се с желанието да я зашлеви. И в този миг застина, вцепенен от ужас. Изведнъж осъзна, че греши - че Карин точно бе съществена част от цялата история. Всичко, всичко бе свързано с нея! И той изтича от болницата като преследван от дявола.
***
Корн се приближи до къщата откъм южната ѝ страна, промъквайки се край дърветата. Спря в началото на поляната, огледа разположението, отбелязвайки наум всички възможности за евентуално отстъпление и избирайки най-подходящата. През прозореца на спалнята на долния етаж струеше светлина: не представляваше проблем да се скочи от този прозорец върху меката пръст на цветната леха под него: ще се измъкне от стаята и ще изчезне за нула време. Хвърли бърз поглед към небето, където пред лицето на луната се въртяха, бързаха, кипяха тъмни облаци: също като пяна на вряща вода... Ще завали преди края на нощта, а преди да завали, ще стане тъмно като в рог. Корн се усмихна: обичаше тъмнината.
За момент край прозореца премина тъмна сянка и Корн се придвижи към него. Спря се точно извън конуса светлина, паднал върху тревата, и проследи Карин с наслада: тя премина още веднъж край прозореца, светлината отзад прозираше през дългата трикотажна фланелка около врата. Корн се приближи още - почти пристъпи в осветената площ под прозореца. Карин стоеше с гръб към него, вдигаше ръце към косата си и трикотажната ѝ фланелка се плъзгаше нагоре по голите ѝ крака, разкривайки най-долното закръгляне отзад. Захилен до уши, Корн се придвижи още по-близо. Карин застина на място за миг, после тръгна към вратата на спалнята и изчезна от погледа му.
Той се приближи още към къщата, спря се под прозореца и се заслуша за миг. Стори му се, че я чува да се движи вътре, и надникна в стаята, застанал на пръсти. Спалнята беше празна. Той обмисли за момент възможността да пропълзи през прозореца и да я чака в леглото. Вълкът поздравява Червената шапчица в нощницата на бабата, усмихнат широко, за да се видят големите му зъби...
Заобиколи къщата и се отправи към предната врата, когато дочу шум, и се спря. Нощта беше неестествено тиха, сякаш затаила дъх пред наближаващата буря. Пак вдигна поглед към небето. Разчистеното пространство около къщата като че ли беше все още слабо осветено от лунната светлина, пробиваща си път в редките свободни ивици, разделящи струпващите се тъмни облаци - в гората обаче вече сигурно беше много по-тъмно. Облаците се сгъстяваха, напластяваха се един върху друг като настигащи се потоци черна лава: само след няколко минути небето ще се покрие с плътен черен покров. Въздухът тежеше от мирис на влага и Корн я усещаше почти физически, увиснала около него, прилепваща към косите, към дрехите му...
Направи още две стъпки към ъгъла на къщата и неочаквано установи, че пада с лице напред. Строполи се тежко и веднага в гърба му се заби коляно, а в слепоочието му бе притиснат студен метал.
— Не мърдай! - прозвуча гласът на Карин. - Федерален агент с пистолет до главата ти.
— Карин, аз съм... Станли.
— Станли?... Защо се промъкваш така в тъмнината?
— Може ли да стана?
— Разбира се.
Той се изправи бавно, огледа се, изтръска дрехите си.
— Какво ми направи? - запита той със смях.
Карин сви рамене.
— Просто те свалих на земята. - Тя все още държеше пистолета с две ръце, но те бяха отпуснати надолу и цевта на оръжието бе насочена към земята. На фона на голите ѝ крака и бялата трикотажна фланелка пистолетът изглеждаше огромен. Телефонът в къщата рязко зазвъня.
— Дори не те видях - заяви учудено Корн.
— Според инструкциите не трябваше да ме видиш - отвърна тя. - Какво правеше тук, Станли? Взех те за мародер.
— Извинявай. Не знаех какво друго да сторя, къде другаде да отида... Не зная и с кого да говоря... - Гласът му се проточи жално.
— Случило ли се е нещо?
— Тòва ме нападна.
— Нападна?!
Той наведе глава.
— Толкова ме е срам...
— Не, не трябва... - прекъсна го тя съчувствено. - Не си виновен ти. - Телефонът в къщата настойчиво звънеше вече за четвърти път, после спря: намесил се беше телефонният секретар.
— Не знам какво да правя... Не можех да отвърна на удара с удар - как да вдигна ръка срещу нея?... Просто... излязох. Като някое дете, като бебе... Тръгнах си, излязох... Моля те, не казвай на никого, Карин. Знам как ще изглежда в очите на другите. Да те набие жена...
— Успокой се, Станли, няма да кажа.
— Опитах се да я спра, хванах ръцете ѝ, но тя започна да ме рита, опитах се да я обездвижа - тя ме ухапа. А когато я оставих да се изправи, започна да хвърля каквото ѝ попадне по мене... Карин, не знам какво да правя... наистина... не знам какво да правя.