Осъзна странния звук, който издаваше при дишане и издишване, и разбра, че носът му е счупен. Върху врата ѝ продължаваше да се стича кръв и пръстите му се изплъзнаха, после пак възстановиха хватката си.
Но в този миг усети някаква промяна във въздуха - потрепери перде, около него зашепнаха ясно звуците на нощта, лъхна го порив на вятър. Някой беше отворил врата...
Без нито секунда колебание той изскочи от ваната и изтича към прозореца на спалнята. Чу отчетливо бързите стъпки, които се отправяха към банята, но не се паникьоса. Скочи от прозореца и затресе грозното си тяло към гората, изпълнен с гордост от спокойната си, разумна реакция на внезапното предизвикателство. Ликуваше, нетърпелив и готов да посрещне и друга провокация.
Капитан Лув все още държеше нещата под контрол!
***
Бекер забеляза веднага отворения прозорец и тръгна към него, когато дочу приглушен стон от банята. Лицето на Карин бе потънало в кръв, но гласът ѝ бе ясен и силен, когато го отблъсна от себе си, произнасяйки само едно име:
— Корн.
— Знам.
Карин изплю кървава храчка и му разреши да ѝ помогне да седне.
— Хвани го.
— Имаш нужда от по...
Тя пак го отблъсна от себе си.
— Хвани го! Хвани го!
Преди да скочи през прозореца, Бекер набра 911.
***
Включи прибора за усилване на звука и дъждовните капки по листата над него загърмяха в ушите му, сякаш се намираше под силна струя на душ. Настрои нивото на звука, опитвайки се да заглуши - колкото бе възможно - шума от дъжда и виенето на вятъра. Отначало не чуваше нищо извън този звуков фон, но слухът му постепенно се настрои и започна да различава и други звуци. Счупи се клон, последван неволно от гневно изсумтяване. Корн. Животните не реагират на тромавите си движения така. Ударил се беше: движеше се прекалено бързо, за да се предпази от подобни фалове. Не беше дал възможност на очите си да се приспособят към тъмнината навън, след като е бил толкова време вътре, и сега плащаше цената на невнимателното си придвижване. Бекер навлезе още по-навътре в гората: сечеше под ъгъл линията на отстъпление, възприета от Корн. Отначало Бекер се движеше бавно и внимателно - ускори крачка едва когато започна да различава неясните сенки и форми пред себе си.
***
Корн се спря в края на футболното игрище и се вслуша, опитвайки се да улови съмнителни звуци отзад. Но тежкото му дишане, воят на вятъра и плющенето на дъжда поглъщаха всички други по-незначителни звуци. Озърна се - зад него не се движеше светлина. Пое няколко пъти дъх, после го задържа и пак напрегна слух: ще долови ли гласове или стъпки в гората? Убеден, че никой не го преследва, той пресече след минута откритото пространство на игрището, съкращавайки пътя си към къщи. Игрището бе отворено към небето, но този факт не повишаваше видимостта му. Светлината от прозорците на далечните къщи осветяваше отдолу тъмните, заплашителни облаци, търкалящи се над главата му, но игрището бе като черна яма. Радваше се, че познава пътя си през гората толкова добре - сега гова се оказа голямо предимство. „Всъщност моите предимства са много - помисли той доволно, докато пресичаше бързо откритата площ на игрището. - По-умен съм от тях, много по-опитен съм - не ги ли надхитрих толкова пъти? Няма да се паникьосвам... Спокоен съм - повтаряше си той, - възбуден съм, но умствено напълно спокоен - изобщо не съм изплашен!“ Не се постара да определи точно кои са тези „те“ - наричаше така силите, които се опитваха да го задържат, да гр вържат, да попречат на сладкия живот на Капитана! Години наред им бе доказвал, че е по- добър от тях, и не изпитваше нито капка съмнение, че нещата щяха да продължат по същия начин. Той беше галеник на съдбата: тя бе на негова страна, сигурен беше. Тя искаше той да спечели битката!
Стигна до средата на игрището и хвърли поглед над рамо. Оттук щеше да забележи всяка движеща се фигура: тренираните му очи щяха да ги хванат веднага, щом стъпят на игрището. Зад гърба му нямаше никой. Измъкнал се беше от преследвачите си. Захили се на себе си, после започна да се кикоти, като внимаваше да не се разпуска много.
И в този миг нещо като че ли помръдна отпред между дърветата, към които вървеше. От тях се отдели неясна форма, която стъпи на игрището пред него. Корн се спря и замига: „Не може да бъде!“ Лоша игра на въображението му, създание на нощта, на дъжда, на вятъра! Формата пристъпи пак и се превърна в ясно различима фигура на мъж. Корн зави наляво, сега вече забързан, без да отклони поглед от мъжа, който не се помръдна, след като му се показа. Корн усещаше очите му в гърба си и очакваше всеки миг да се спусне след него, да закрещи или да го освети със заслепяващия лъч на фенерчето си.