Отново бухна светкавица - точно в мига, когато Бекер пристъпи напред. Тя го разкри, преди да се подготви напълно, и Корн изкрещя, размахал бясно тоягата - предателската светкавица сякаш му бе вляла нови сили. Тоягата се стовари върху крака му точно над коляното. Зашеметен, Бекер го видя да замахва отново, но не успя да отскочи, тоягата го удари още веднъж и той падна - знаеше, че кракът му беше счупен.
„Пак Киуасий!“ - помисли Корн възторжено. Той бе победил - унищожил! - великия Бекер. Предвкусващ крайния триумф, той атакува бясно мъжа на земята и тоягата пак изс- вистя във въздуха, но този път безрезултатно: Бекер бързо се претърколи настрани. Корн замахна отново - не улучи, но удари с все сила в дънера на дървото, тоягата се пречупи на две и в ръцете му остана по-малката част. За миг Корн се взря слисано във внезапно скъсеното си оръжие и прекрати атаката.
Бекер се хвана за ствола на дървото и успя да се изправи. Сега предлагаше на Корн цялото си тяло и той си избра главата. В мига, когато Корн замахна, Бекер се наведе бързо, отблъсна се със здравия си крак, засили се и удари противника си в гърдите. Той пое стреснато дъх, сви се и отстъпи назад, изтегляйки и двамата към края на скалата. Бекер усещаше дъха му в лицето си, виждаше ясно разширените му от ужас безумни очи - очи на жертва, попаднала в ноктите на хищник. Бекер го сграбчи за гърлото и Корн изпусна оръжието си, опитвайки се напразно да се освободи от ръцете му. Той говореше нещо, но Бекер не различаваше думите му сред воя на бурята и напрежението на борбата.
Корн се опита да го удари, не успя, подхлъзна се, размаха ръце като крила на вятърна мелница - сякаш се опитваше да хвръкне. Държеше се само на пръстите си, крепеше го и хватката на Бекер. Но след миг само подметките му се изхлузиха от мокрия камък и той потъна в празното пространство под скалата, увличайки Бекер със себе си. Падайки, Бекер успя да го хване за колана, преди коремът му да удари скалата.
Сега Корн се люлееше над пропастта, краката му се гърчеха напразно, търсейки опора във въздуха.
Трябваше му време, за да се възстанови от шока на строполяването си върху скалата и огъня на болката, който сякаш подпали счупения му крак. Но въпреки шока и въпреки болката той не пусна колана на Корн, нито освободи гърлото му. Тежестта на Корн го бе изтеглила до ръба на скалата и лицето му бе надвиснало над тъмната пустота на пропастта, а ръцете му бяха опънати право надолу, впити в Корн. Бекер разтвори крака, забивайки в хлъзгавата скала колене и пръсти, но не можа да преодолее безжалостната сила на земното привличане - тя го теглеше бавно, но сигурно към ръба на скалата... И всяко въртене на Корн ѝ помагаше и приближаваше края им.
— Не мърдай - заповяда му той и Корн престана да се гърчи като червей на въдица. Бекер усети, че плъзгането му към ръба сякаш спря: пръстите на здравия му крак бяха открили малка вдлъбнатина в скалата и се бяха възползвали от нея.
Корн изгърголи нещо и Бекер хвана името си.
— Джон - говореше почти неразбираемо Корн, - грешка беше, всичко беше грешка... Ужасно недоразумение. Те ме обичаха. Всички до една. Обичаха ме!...
Бекер стегна пръсти около врата му, притискайки сънната артерия, но не и гърлото.
— Така ли го направи, Станли? Тук ли ги натискаше? - Пак изсвятка и Бекер видя очите на Корн: широко разтворени, диви, мътни очи, но сега в тях нямаше и следа от страх. В мигновената светлина на светкавицата му се стори дори, че Корн му се хили смахнато. - Този ли е начинът? - повтори пак Бекер. - Така ли са се чувствали? - И докато стягаше пръсти, той виждаше лицето на Карин: изящната му красота - скрита под зловещата червена маска на собствената ѝ кръв. Ръцете му трепереха от непосилното натоварване, но ревността и обзелият го бяс сякаш му вливаха допълнителни сили и той увеличи натиска на пръстите си. Главата на Корн заплува на границата между живота и смъртта и той неволно задра по ръцете на Бекер. В този момент Бекер загуби опората си и усети, че се плъзга опасно към ръба на скалата. Остра болка прорязваше счупения му крак, докато двойната тежест го влачеше по неравната скална повърхност към пропастта. – Няма да мога да те задържа, ако се движиш - предупреди Бекер.
— Те ме обичаха - не спираше Корн. - Направиха го за мен...