Бекер извади визитка от портфейла си и я подаде на Корн.
— Няма проблеми, ям всичко.
— А съпругата ти? И тя ли яде всичко? Глупав въпрос: след като е съпруга, трябва да яде каквото ѝ попадне. Или това се отнася само за лекарските жени?
Корн се закикоти, но шегата му явно не стигна до никого от присъстващите.
Корн погледна визитката на Бекер едва когато двамата с Тий изчезнаха от погледа му. На нея бе посочен само телефонният номер на офиса на Бюрото в Ню Йорк.
***
— Не съм обиден или нещо такова, разбираш, нали, аз съм само един нищожен полицай на ниско ниво и краката ми ще миришат в уния гулеми къщи с високу качеству хоръ - но, по дяволите! - трябваше ли да те кани пред мене?!
— Повярвай ми, Тий, по-добре е да стоиш настрани.
— Е, ти вероятно си истински чаровник, Джон - още не съм го усетил през тези дълги двайсетина години приятелство с тебе и не разбирам защо някой може да скочи до тавана при възможността да седне на маса, за да яде и разговаря с тебе. Но, дяволите го взели, и аз знам коя вилица за какво да използвам!
— Така ли? Никога не съм бил наясно по този въпрос.
— Вилицата отляво е за салатата, онази отдясно е за месото, а средната е за... за супата.
— Да нямаш предвид купичката за измиване на пръстите?
— Ето, на! Разбра ли сега защо не ме канят никъде? Може би няма да е зле да ме вземеш със себе си и да ме научиш как да се държа на маса.
— Защо се вбесяваш на мен? Аз нямам нищо общо с цялата история
— Да, но си подръка.
— Наистина ли искаш да се събираш с тези хора? Те не са щастлива двойка.
— Той е щастлив и това би следвало да има някакво значение.
— Сигурно има. За него - отвърна Бекер.
— А тя изглежда като фотомодел, нали? Или като че ли е била такава.
— Като пораснал модел, който си разрешава да похапва повечко от време на време - отвърна Бекер.
— Ако не бях семеен, а по-млад и много по-пъргав, нямаше да имам нищо против да ѝ скоча... Тая жена изглежда така, като че ли може да обвие крака около врата ти и да те накара да вършиш страхотни неща, които - бас държа! - никога няма да получат одобрението на майка ти!
— Ако една жена никога не нарича съпруга си по име, какво според тебе би могло да бъде обяснението?
— Не се ли отклоняваме от темата? Току-що говорих за номера, изпълнявани от циркови артисти.
— Тя нарича съпруга си „го“ или „онзи там“.
— Как трябва да го нарича: доктор Корн?
— „Станли“, „Стан“? Не ти ли се струва, че се поставя доста голямо разстояние, когато някой говори за някого само в трето лице? Звучи така, като че ли той ѝ принадлежи, но на нея не ѝ пука за него.
— Ако някакъв лекар, по-точно кучи син, ме поставя в къща за най-малко един милион долара с басейн и тенискорт и ме покрива от главата до петите със златни дрънкулки, от тежестта на които едва не ми се пречупва гръбнакът, и аз няма да го харесвам. Още повече когато копелето определено сияе от гордост всеки път, когато се появя на хоризонта, надува се с умението ми да готвя и обяснява на света колко съм великолепна. Какво има за харесване тук?
— Преценяваш нещата от мъжка гледна точка - изтъкна Бекер.
— Напротив.
— Така е. Всъщност ти заявяваш: „Погледни само какво съм ти осигурил, какво съм ти дал - как е възможно да не си щастлива? Колко си неблагодарна!“ Нямаме представа как изглеждат нещата от нейна гледна точка.
— Аз нямам представа как изглеждат нещата от нейна гледна точка, Джон. Подозирам, че ти не само знаеш, но след минута ще ме осветлиш по въпроса.
— Грешиш.
— Не греша. Ти си професор Всезнайко: знаеш всичко друго, няма начин да не знаеш и това. Хайде, започвай. Обясни ми как се чувства една лекарска жена.
— Забрави го.
— Умирам от желание да го чуя.
— Приключих с тази тема - отблъсна го Бекер.
— Прекрасно - сряза го и Тий.
Двамата мълчаха, докато Тий сря пред дома на Бекер.
— До скоро виждане - извика Бекер, когато колата потегли. Тий не отговори.
***
Макнийл вървеше по левия бряг на река Согатък, а полицай Метцгер - по десния, като стискаше ремъка на немската си овчарка. Кучето, което не бе още напуснало напълно детството, бе негова собственост и той го беше тренирал да подушва контрабандни пратки с нелегално съдържание, а не стари кости. То, изглежда, приемаше дългата разходка като добра шега и непрекъснато се разсейваше с катеричките по дърветата. В тази точка реката приличаше повече на поток, но в началото ширината ѝ бе повече от деветдесет метра и юношеският ентусиазъм на кучето едва не вкара на няколко пъти младия полицай във водата.
Макнийл се прозя отегчено. Легнал си беше късно снощи и сега негодуваше срещу безполезното трамбуване нагоре по реката. Обикновено той успяваше да открадне най-малко час дрямка по време на дневните си смени, свит в патрулната кола край скоростната отсечка на пътя.