Погледна часовника си, после присви очи и срещу слънцето, като че ли да провери точността на часовника си чрез методите на древните обитатели на земята.
— Доста нагоре се изкачихме, стига ни толкова - обади се той.
Метцгер го погледна над весело подскачащата надолу водна ивица.
— Тий каза до стигнем до резервоара.
Макнийл се огледа за сухо местенце, на което да отпусне уморени кости. Водата се беше прибрала в старото си русло, но почвата около бреговете бе все още подгизнала. Той се настани върху висока скала и огледа възмутено калните си ботуши. Краката му бяха вир-вода: все едно че бе вървял бос през локвите нагоре.
— Почти сме до него - настоя той. - Стига ни толкова.
Метцгер се поколеба, леко наведен настрани, за да удържи кучето, което се дърпаше в противоположна посока.
— Ако искаш, продължавай - не се отказваше Макнийл. - Наистина ли смяташ, че ще попаднеш на нещо в последните триста метра? Я не се прави на смотаняк!...
Метцгер, който често тайничко се питаше дали наистина не е такъв, не обичаше да го наричат така. Сега изля раздразнението си върху кучето, което веднага реагира на острия му тон, седна на земята и се вгледа очаквателно в очите му.
— Смяташ да му кажеш, че сме стигнали до резервоара? - запита Метцгер.
— Само ако и ти не искаш да се качваш чак дотам.
— Не искам.
— Оттук до резервоара има само още триста метра дървета и кал. - Резервоарът беше естественият край на претърсването, тъй като границите на града стигаха до него. Районът отвъд резервоара беше извън тези граници и за него отговаряше друг полицейски участък. - Смяташ ли наистина, че ще намериш някакви кости в тези триста-четиристотин метра, след като не сме открили нищо през първите десетина километра?
— Сигурно не... - отвърна Метцгер, въпреки че ако случайно някой го запиташе, едва ли би могъл да отговори защо е толкова сигурно. Струваше му се, че вероятността да намерят кости на това или на онова място е еднаква, но вероятността изобщо да не намерят никакви кости на никое място - с изключение на гробищата - му изглеждаше най-голяма. По града бяха пръснати малки стари гробища - по-голямата част от тях в църковните дворове, разбира се - но имаше и няколко, разположени в частна собственост, закътани върху земя, която някога се е обработвала, но отдавна - изоставена и с течение на времето е била погълната от гората. Надгробните камъни стояха или лежаха там, където бяха паднали, изоставени и забравени, толкова чужди на средния кламдънски гражданин, колкото полусрутените каменни огради, които се извиваха през гористата част на задните им дворове, задушени от увивни растения и храсти, рухнали под тяхната и собствената си тежест - от липса на грижи... Известните гробища не пострадаха от разбушувалите се води на реката и притоците ѝ. Метцгер смяташе, че неизвестното трябва да остане неизвестно - поне дотолкова, доколкото се отнасяше до двамата с Макнийл. У Макнийл имаше нещо настръхнало и агресивно и Метцгер не обичаше да му се противопоставя. Не го смяташе за по-умен, но той определено демонстрираше много по-голяма самоувереност и бе много по-убеден в собствените си мнения. И освен това Макнийл като че ли имаше много по-голям запас от енергия, която се изразяваше в ръмжаща на- цупеност, когато нещо не стане по кефа му.
Метцгер възпроизведе звук на шумна целувка през свити устни и кучето незабавно дотича до него, заравяйки муцунка в дланта му, за да го погали.
— Има само едно нещо - обади се след кратка пауза Метцгер.
— Вечно вадиш по нещо из ръкава си - изръмжа Макнийл. - Не можеш просто да оставиш нещата ей така, нали?
Метцгер концентрира вниманието си върху кучето, заразтрива главата и ушите му. Животното му предлагаше бърза и ефикасна утеха от грубиянското отношение на себеподобните му.
— Е, казвай го! - изкомандва го раздразнено Макнийл, след като моментната игра на Метцгер с кучето премина в цяла минута мрачно цупене.
— Как ще се приберем вкъщи?
Бяха паркирали едната патрулна кола до резервоара и бяха слезли с другата до паркинга на църквата, само на неколкостотин метра от поляната на семейство Лий, където бе открита костта.
— Ще вървим до колата - заяви Макнийл.
— След като и така ще вървим дотам...
— Ще вървим по проклетия път, а не до колене в кал, тази е разликата!... Но ако ти предпочиташ да влачиш задник през това блато - никой не те спира! Ще ти е нужен още най- малко половин час, докато аз ще стигна до колата за пет минути и ще дремна, докато те чакам. Ако те измъчва желание да кажеш на Тий, давай!