Девойчето пак отметна глава назад и се изсмя звънко, после отстъпи от патрулната кола. Макнийл се отдалечи от тротоара и бавно обиколи паркинга, като оглеждаше девойчетата на минаване. Няколко от тях си разрешиха да го проследят с поглед, преди да се струпат около момичето на Йоргенсонови и загадъчната му усмивка.
— Джон, дай да говорим сериозно. Само аз ли намирам поведението на това копеле за отвратително? Може и наистина да остарявам, но момичетата са малолетни и тоя проклет прелъстител се възползва от тях без каквито и да било задръжки!
— Възможно ли е отношението ти към него да има нещо общо с факта, че самият ти имаш петнайсетгодишна дъщеря?
— Мисля за нея, разбира се! Джини знае, че ще ѝ смъкна кожата от бой, ако пие, преди да отиде в колеж, но това не означава, че тя няма да намери начин да се напъха между шамарите някъде... Смяташ, че не понасям Макнийл само защото имам дъщеря в тази възраст?
— Не става въпрос само за тебе, Тий. Има нещо мръснишко тук, дори по-лошо от обикновена мръсотия.
— Ти какво би направил, ако някое дете на тази възраст се увие около тебе?
Бекер се разсмя.
— Ще потърся помощта на Карин и можеш да бъдеш сигурен, че въпросното дете никога повече няма да ме безпокои.
Полицейският радиотелефон изпращя и колата се изпълни с ясен женски глас.
— Централата търси полицейски шеф Теруин.
Тий се посочи с палец.
— Търсят мен - обърна се той към Бекер. - Аз съм шефът... Казвай, Централа.
— Наел си някого, наречен Централа, да те свързва със света? Този глас ми прозвуча като гласа на Морийн.
— Когато сме на работа, тя обича да говоря с нея официално - не се огъна Тий. - Казва, че така се вживява в службата и косите ѝ настръхвали.
— Какво казахте? - запита женският глас.
— С Джон Бекер съм - обяви Тий в микрофончето.
— О - отвърна гласът, като че ли присъствието на Джон Бекер обясняваше всички възможни странности в двустран- ната връзка. - Шефе, обади се госпожа Лий от „Лайънс Драйв“, номер 333. Тя заяви, че ви познава.
— Не те е излъгала. Какъв е проблемът?
— Иска да огледате някаква кост.
— Я повтори!
— Иска да огледате някаква кост, довлечена в задния ѝ двор. Твърди, че изглежда странно.
— Сигурно става въпрос за смешната кост11 - обади се Бекер.
— Морийн, обясни ли на госпожа Лий, че съм зает в дискусия на високо ниво със специален агент Бекер, местна известност и пропаднал шут?
— Казах ѝ, че вероятно ще отидете при нея само след няколко минути.
— Забеляза ли уважението в тона ѝ? - запита Тий.
— Така ли наричаш презрителната нотка в нейния глас?
— Нищо не разбираш от почтителен тон. Надявам се, че този минус не се отразява отрицателно и на други страни от живота ти.
— Не съм добър и по отношение на червеното и бяло вино.
— Мене ли имате предвид? - намеси се Морийн.
— Добре, ще проверя... Централа. - Тий върна микрофончето на място и се обърна към Бекер. - Виждаш ли какви сериозни проблеми огъват раменете на полицейския шеф? Патрул по... по кости. Ще дойдеш ли?
— Хей, аз съм на почивка тук.
— Да или не?
— Не се сещам за нищо по-стимулиращо от наблюдение на ниско платен професионалист на работа.
— Лишен си от подобен вид вълнения във ФБР, нали?
— Плащат ни допълнително при рисковани операции - отвърна Бекер. - Коя е госпожа Лий и какъв е проблемът ѝ с тия кости?
— Вероятно иска да съди някого за хвърляне на боклуци в задния ѝ двор. През задните дворове на къщите там минава поток, който се влива в Согатък. Не е особено пълноводен, но ако вали четирийсет дни и нощи, няма начин да не домъкне нещо пред кухненската врата. Обикновеният риск на живота край реката.
— Което не означава обаче, че човек не може да съди някого за находките в задния си двор - заяви Бекер. - Стига да се опиташ достатъчно енергично.
— При условие че не е замесено местното ченге.
Тий подкара колата към библиотеката, а после я прехвърли в серия от взаимно пресичащи се улички, които преминаваха през горите на Кънектикът наоколо, но се възприемаха като част от Кламдън. От каменен стобор скочи катеричка, изправи се на задните си крачета и изпрати с неодобрително изражение полицейската кола, без да се смути ни най-малко от погледа на Бекер. Той често се беше питал дали градчето наистина принадлежи на живеещите в него хора или на големия брой елени, еноти, горски плъхове и катерички - без да споменаваме за няколкото койота, които се бяха прехвърлили тук през последните години. Миещите се мечки пробваха здравината на всеки контейнер за боклук, а понякога проверяваха и тази на входните врати. Елените, защитени от строги ограничения на лова и изисквания за връзване на кучетата, обядваха безстрашно с азалиите и розите от градините, пасяха с дръзко спокойствие и в горите, и по дворовете, безочливи като котки.