Упоритото присъствие на гората само на около час път с кола от Ню Йорк беше доказателство, първо, за пригодността на почвата и климата на Нова Англия за разцвета на горските насаждения и, второ, за силата на ревниво защитаваните местни закони за опазване на околната среда. Гражданите на Кламдън бяха избрали да живеят сред гората и бяха приели законите и нужните данъчни натоварвания, необходими за защитата ѝ. Гледаха с известно съжаление хората от съседните градчета, които ги осигуряваха с удобства като супермаркети, магазини, ресторанти и киносалони, но не се радваха на щедрите горски дарове и спокойствието на живота близо до природата. Кламдън беше идеалното място за големия брой желаещи да се преструват, че водят прост, природосъобразен живот - Бекер бе един от тях.
Тий разсъждаваше върху живот от по-сложно естество.
— Наистина ли ще кажеш на Карин, ако някое маце се амбицира и се повлече по тебе?
— Казвам ѝ почти всичко.
— Все пак какво не ѝ казваш?
— Само онова, което забравям - отвърна Бекер.
— Наистина ли говориш толкова много?... И аз говоря с Мардж, но има някои неща, които... Например разговаряш с хубава жена и изведнъж ти става ясно, че тя ти се слага. Ти самият не правиш нищо, но си повече от сигурен, че получаваш недвусмислени сигнали. Наистина ли ще кажеш на Карин?
— Ако съм напълно сигурен какво става, да, ще ѝ го кажа. Между другото, Карин сигурно ще го забележи преди мен. Нямам предвид обикновени усмивки. Трябва да бъда убеден, че някоя наистина ми дава аванси. Жените обикновено са много лукави и винаги си оставят вратичка. Лесно е да се подведеш.
Тий замълча.
— Случило ли се е нещо, за което искаш да поговорим? - запита колебливо Бекер след минута.
— Да, случи се... Не, не искам да разговаряме за него. Предпочитам да тъпчем около него.
— Добре изразено.
— Имал ли си... - започна Тий неохотно. - Няма значение.
— Продължавай, защо спря?
— Забрави го. Друг път.
— Сега съм тук - посочи напълно логично Бекер. - Да съм имал какво?
— Нищо.
— Знаеш ли, страшно много мразя да разговарям с мъже! В мига, когато престанеш да говориш за спорт или обикновените мъжки тъпотии и навлезеш в друга тема - всички се затварят като задник на магаре! Исусе, Тий, та ние се познаваме още от гимназията! Нима си въобразяваш, че би могъл да ме изненадаш с нещо?
— То няма да те изненада.
— Твоя работа - предаде се Бекер.
— Прав си - отвърна Тий и потъна в мълчание, което трая, докато зави по алеята за коли пред една от къщите край реката.
От къщата излезе стройна млада жена със срязани дънки и безръкавна горна дреха, вързана зад врата и на гърба. Тя вдигна за поздрав ръка и пак се прибра. Бекер излезе от колата, после усети колебанието на Тий и се спря.
— Какво има? - запита той.
— Не знам как да обясня присъствието ти - заяви Тий.
— Искаш да остана в колата?
— И да изпуснеш представлението? Разбира се, не! Просто се питам дали само да подхвърля, че съм довел приятел със себе си, или да те представя като специален агент Бекер от ФБР - или какво?
— Защо просто не ме назовеш доктор Уотсън?
— Къде е болният?
От къщата отново излезе госпожа Лий, този път с голяма кост в протегнатата си напред ръка. Беше вмъкнала ръка в широка домакинска ръкавица, но допълнително бе поставила и няколко пласта хартиена кърпа върху костта, преди да я хване. Движеше се много внимателно и предпазливо: ясно беше, че намираше заниманието си в момента за повече от отвратително.
— Представете си само, намерих я в задния си двор! Кой знае какви болести могат да се пипнат от нея! А ако я бяха намерили децата?! Ужасяващо е! - Бекер усети ясно различим южен ритъм в гласа ѝ, въпреки че липсваше определен акцент - образованието ѝ бе успяло да го изтрие, но не се бе справило с характерната напевност на Алабама. - В края на краищата не живея на брега на Джърси, капитане, за да приемам без вълнение използвани спринцовки и други такива в задния си двор. Аз съм в Кламдън, господине, и тук тези неща не са приемливи!
— Това тук ми изглежда повече като кост, а не като спринцовка, госпожо Лий.
— Е, да, разбира се, че е кост, капитане. Но мъртвата кост разнася микроби!
— Така ли?
— Логично е да е така. Микробите от болестта, предизвикала смъртта.
— Всички вируси или бактерии, заразили организма приживе, умират само след няколко дни или няколко часа - намеси се Бекер.