Колкото по-навътре навлизаше в тъмнината на нощта, толкова повече цивилизованата му същност се стопяваше, оставаше назад, изчезваше и той се превръщаше в Нещото, което го ужасяваше - и привличаше. На преден план изпълзяваше като от тьмна дупка онази част от него, която го отвращаваше най-дълбоко - и която го задоволяваше най-пълно... Онази част от него, която Карин познаваше - и не желаеше да познава... Частта, която той цял живот се опитваше да контролира - и която го контролираше... Частта, която се опитваше да отрече - но никога не успя да отхвърли...
Къщите, които преди малко му се струваха уютни и стабилни, сега изглеждаха уязвими и измамно сигурни, малко повече от крехки яйчени черупки, патетична, смешновата защита срещу рожбите на нощта вън и вътре в тях. Лустрото на цивилизацията бе отчайващо тънко, трагично безполезно пред истинската атака на първичното зло.
На фона на небето върху височина сред просеката, прорязана от пътя в гората, се очерта силует. Бекер натискаше педали нагоре по хълма и скоро го наближи. Съществото обърна към него три-четвърти профил на удължена кучешка глава и се взря озадачено в приближаващата се странна фигура: половин колела - половин човешка... Прецени скоростта ѝ, скритата в нея заплаха, подуши въздуха, за да потвърди чрез обонянието си сигналите, получени от очите. И накрая, с небрежна нехайност, изпълнела с лукавство и самоувереност, койотът освободи пътя без паника, без бързане и тъмнината го погълна. Бекер прехвърли бързо върха на височината, поглеждайки на минаване към мястото, където животното бе изчезнало. Видя само тъмна пустота.
Небето в далечината се освети от фарове на кола, вземаща завой. Бекер се приближи до извивка на пътя, изтегли се тихо във вътрешната част на завоя така, че да не попадне в обсега на фаровете, слезе от велосипеда и го притика пешком в прикритието на дърветата наблизо, където замря неподвижно. Колата се появи иззад завоя, фаровете ѝ прорязаха моментна светла ивица в тъмното покривало на нощта, и за миг измъкнаха от черната ѝ паст къща, паркирана кола в алея, неприбрани играчки в двор... После тя пое по правата отсечка на пътя и фаровете ѝ осветиха тротоар и централната жълта лента на пътното платно. Бекер не разпозна шофьора, само зърна уморения профил на мъж, който въртеше волана по познатия до болка път към дома си. Колата отмина, но Бекер остана още известно време под дърветата, вгледан след нея, омаян от странната игра на светлината, която измъкваше от хватката на нощта дървета, огради, каменни стобори, перило на веранда, проблясък на прозорец, покривало от листа, навървени едно след друго като огърлица без край и без начало.
Той въртя педалите, докато стигна на около километър и половина от целта си. Изтегли се още веднъж извън пътя и преди да продължи, покри отражателите по спиците, на педалите отпред и отзад на велосипеда с черен изолирбанд. Сега вече нямаше начин да го издаде светлинен лъч, независимо дали идва от фарове на кола, фенерче или от нечий осветен прозорец. Можеше да бъде забелязан от някой, който не само го търсеше, но гледаше право в него. Единствената опасност за него сега беше да не се очертае на фона на небето, както койота преди малко, но оттук нататък предстоеше само слизане и той щеше да бъде докрай под гребена на височината. Бекер пак натисна педалите и вятърът засвири в ушите му с пронизителния писък на коса, разсичаща въздуха.
Бекер не смяташе, че някой ще го наблюдава. Дори не очакваше да срещне някого тук. Не вземаше тези предпазни мерки от предпазливост или навик, придобит в резултат на години обучение. Движеше се безшумно и почти невидимо, защото така го искаше. Харесваше му да разрязва като с бръснач булото на нощта, нуждаеше се от дълбоко потайното и заплашително усещане на освободено от задръжки вихрене в тъмнината, докато другите спят... от вкуса на опасност... От чувството, че е опасен. Че е смъртоносен.
Имаше нещо свирепо в природата му, тъмна, нецивилизована част от него, която позволяваше да бъде маскирана от културата му, беше обучена да пее и танцува, облечена в дантела - ако случаят го изисква, - но никога - никога! - не бе напълно опитомена... Тази част от него се нуждаеше от тъмнината, за да отрази черното, неизследвано кътче в душата му. Бекер не беше сигурен дали всички хора осъзнават и живеят с тази дива, непокорена част от тях самите, но знаеше, че част от тях го правят. Онези, които скитат с кръвясали очи през нощта, онези, които той преследваше, онези, които разбираше прекалено добре, за да съумее да предпази от тях душевното си спокойствие...