Влезе в гората в основата на хълма, близо до мястото, където намериха следи от втората паркирана кола тук през последната нощ от живота на оня нещастник, Киуасий. Изтегли велосипеда настрани, положи го на земята, и се заизкачва безшумно по хълма към гроба на Киуасий, като се спираше механично от време на време, за да се вслушва, без тези паузи да се отразяват на ритъма на движенията му.
Не бе извървял кой знае какво разстояние, когато изведнъж усети, че не е сам. Снижи се инстинктивно, вгледа се напрегнато в тъмнината отпред.
Бързо движещи се облаци затъмняваха периодично наближаващата пълнолуние луна. Когато лицето ѝ засилваше с меката си чистота, в гората внезапно се очертаваха рязко фантастични форми, които изчезваха веднага в общата тъмнина, щом поредният облак разстилаше тежка снага над него.
Бекер чакаше напрегнато, свил тяло. Не бе чул нищо - или ако беше чул нещо, то го бе доловил в подсъзнанието си. Изпитваше само усещане, толкова истинско и толкова неопределено, като настръхване на космите на тила. Имаше нещо там, в тъмнината, съвсем близо. И каквото и да е, то го наблюдаваше, застинало неподвижно като него, и също толкова търпеливо.
Облаците се разпръснаха, листата зашумоляха някак различно, лунната светлина проникна в гората под друг ъгъл и той внезапно видя чифт зелени искрящи точки, насочени към него. Бекер неволно сe смръзна, първичен страх стегна мускулите му. Трябваха му няколко секунди, за да дойде на себе си. Койотът беше на по-малко от десетина метра с глава, пак обърната в три-четвърти профил. Бе разтворил муцуна, дръпнал бърни и разголил дълги зъби, които проблясваха неясно в лунната светлина. Между лапите му лежеше бухал - причината, поради която животното не бе избягало при приближаването на Бекер. В хищните нокти на бухала все още се гърчеше заек. И Бекер веднага си представи веригата от събития, предхождащи живата картина пред очите му сега, станали с бързината на светкавица, докато той е изкачвал хълма. Видя стремителното спускане на бухала, концентриран изцяло върху плячката, и почти в същия миг скока на койота върху него. „Двойно убийство в нощта“ - помисли с ирония Бекер, извършено на метри от него, бързо и безшумно, без той да усети нещо. Ако бе минал оттук само няколко минути по-късно, там щеше да има само перце или две, някоя и друга капка кръв, пухче заешка кожа, а по-късно, на друго място - оглозгани кости, които почвата бавно ще разтвори в себе си... „Мъже или зверове - помисли Бекер, - тя е в нас, но само някои от нас я познават. Само някои от нас признават нуждата от кръв... от копнежа по удоволствието от предсмъртните гърчове на поредната плячка, стегната в смъртоносната ни хватка. Само някои от нас следват тази първична страст, докато другите спят, отпуснати в топлите си легла, с фалшивата сигурност на заека и безпомощни като него. Само някои от нас са като Джони. Като мен. Койотът само следва природата си. Като Джони. Като мен...“
Бекер се вторачи в малкия вълк и без да трепне, животното върна втренчения му поглед. Очите му не бяха очи на куче, бяха напълно чужди и на човека. В тях гореше огънят на дивата природа, а той нямаше нищо общо с чувството на гняв или на свирепост. В него се взираха студените и нетрепващи очи на хладнокръвен убиец. Койотът убиваше, за да живее, и причинената от него смърт на безброй живи същества сега надничаше от очите му, маскирана с ледено безразличие към всичко наоколо без значение за живота му. Бекер се взираше в тези страшни очи с чувството, че гледа назад във времето и историята на расата си... в онези древни времена, когато хората са се борили с вълка за плячката и за мършата... в онова далечно време преди деня, когато човекът насочва нуждата си да убива към себеподобните си и превръща ловуването в убийство. Жаждата на койота за кръв бе оправдана, той я демонстрираше открито: нямаше от какво да се срамува. Само хората се опитваха да прикриват първобитната си нужда от кръв... „Някои от нас поне - мислеше Бекер. - Някои я скриват успешно. На някои дори се плаща за нея - и въпреки всичко пак се опитват да я скрият.“
Койотът най-сетне се обърна и побягна с големи скокове, но без да бърза - както и преди. Крилата на бухала се влачеха по земята, а заекът - вече неподвижен - висеше от ноктите му...
Бекер продължи към ивицата вода, където Киуасий бе водил предсмъртната си битка, и дълго стоя там в тъмнината, преди да прегази водата и да отиде до гроба. И там стоя дълго, освободил усещания и чувства, опитвайки се да влезе в главата на Джони, да разчете мислите му. Да влезе в душата му не бе чак толкова трудно, да разпознае чувствата му не бе проблем за него.