— Досега не го знаех! - възкликна Тий. - Кламдън е около сто и четиридесет квадратни километра, а се оказва, че човек може да тръгне от центъра и да излезе от града в посока по избор за по-малко от два часа.
— Ако не следваш пътищата - допълни Бекер.
— Вкарахме в този списък половината град - обърна му внимание Тий.
— Включително и твоята къща.
— И тази на Макнийл.
— Казано на фона на апетитно облизване в предвкусване на порция пържоли - подхвърли Бекер.
— Какво му е на Макнийл като заподозрян? Прекалено е лесен или що?
— Тий, повярвай ми, искрено бих се зарадвал, ако проблемът се разреши по най-лесния начин. Страшно ми се иска поне един път някой от „тях“ да се появи на прага си и чистосърдечно да си признае... Колкото до Макнийл, смятам, че трябва да направим допълнителни проверки, преди да му метнем ласото на врата.
— Като какви например?
— Например можем да започнем с проверка на алибито му за нощта, в която изчезва Инге Шраг.
— Имаш предвид... да разследвам?
— Нещо такова.
— Винаги съм знаел, че има сериозна причина да не харесвам тая работа... Той заяви, че е бил в съпружеското си легло със законната си жена.
— Вече го попита, така ли?
— Естествено. Не съм чак толкова плах, колкото изглеждам.
— Имаш ли потвърждение от жена му?
— Предполага, че вероятно е било така. Заяви, че когато тя е в леглото, обикновено спи.
— Не е алиби, с което можеш да се надуваш, но ще послужи.
— „Послужи“, майната ти! Ще трябва да измисли нещо по-добро от това! Ще захапя въдицата само ако ми представи видеолента, на която да го видя кротко заспал до жена си!
— Имаш ли изобщо някакви доказателства срещу него?
— Знаех си, че трябваше да държа федералите настрани! Аз съм само шеф на полицията в провинциално градче. Смятах, че едно от задълженията ми е да пращам в затвора невинни мъже и жени!... Не, нямам доказателства, имам само усет. И ти работиш главно по усет, сам ми го каза.
— Да, но не започвам с омраза към лицето. Използвам инстинктите си, за да се опитам да разбера или да усетя виновния. Не се вторачвам в някого и не се залавям да трупам купища обвинения срещу него, ако случайно не ми хареса фасона му.
— Това ти е грешката. Ако го правеше, щеше да постигнеш по-висока бройка арестувани.
— Е, тук вече си прав. Питам се дали ще съумея да измъкна разрешение от Карин да работя по този начин.
— Има си хас да не успееш. Заплаши я, че ще оттеглиш услугите си... Какво, луд съм, така ли? Я си оттегли услугите, спри кранчето и ще видиш какво ще стане! Предлагам ти да разнищиш по-подробно тая идея.
— Приказките за Карин ми напомниха, че е време да прибера Джак, да се върна вкъщи и да приготвя вечерята. Продължавай работата, шефе, справяш се чудесно.
— Стеснихме нещата до около хиляда къщи. Какво следва да правя отсега нататък?
— Провери в колко от тях живеят здрави мъже между шестнайсет и шейсетгодишни.
— В Кламдън? Почти във всяка една от тях.
— Прекрасно! Това ще улесни работата ти: по-малък процент елиминиране. - Бекер го потупа окуражително по рамото и излезе. Пресече паркинга, мина край библиотеката и адвокатските кантори на ъгъла, край единия от четирите кламдънски светофара. Нямаше пресечка и Бекер изчака движението да се поразреди, преди да пресече диагонално пътя. Стигна до малкия търговски център и точно пресичаше през него по посока към празното пространство зад магазините и отвора в живия плет там, който водеше към задния двор на съседа му и през него до дома му, когато едва не се сблъска с Тòва Корн.
Тя стоеше с дългокракото нехайство на модела, който някога е била, поставила ръка върху издадено встрани бедро. Насмешливо-предизвикателните ѝ очи го гледаха с познатия израз на превъзходство, който Бекер приемаше като предназначен изключително за него. Имаше чувството, че за нея той бе само още един представител на добре познат ѝ вид: тя сякаш бе виждала безбройни тълпи от същия вид да идват и да си отиват, но като някоя снизходителна роднина все пак бе готова да прояви известна привързаност към него. В другата си ръка държеше кутия с пица за вкъщи, взета от закусвалнята наблизо, но тя ни най-малко не отнемаше от изразителността на погледа ѝ, от който се лееше развеселено снизхождение.
— Оу, оу, оу.