20.
Тази сутрин Бекер спа до късно. Когато Карин тръгна на работа, той отбеляза събитието, като се завъртя на другата страна и зарови още по-дълбоко лице във възглавницата. Карин трябваше да върти волана до Манхатън, но работното място на Бекер до арестуването на Джони Семката беше Кламдън. Въпреки че бе над него в служебната стълбица и формално негов шеф, тя никога не издребняваше дотам, че да му държи сметка за работните часове, а още по-малко - за методите му. Върволицата успехи зад гърба му, специфичното му поведение, странната, необяснима слабост към определен тип случаи и даден вид убиец му бяха спечелили уважение (макар и подплатено с предпазливост) и уникална свобода на действие. А влюбената в него Карин дори я разширяваше допълнително. За много от колегите им в Бюрото отношенията им бяха отношения между звероукротителка и лъв. За голяма част от завистливите ѝ подчинени бързото ѝ служебно издигане се дължеше единствено на успешното укротяване на Бекер с помощта на леглото. Но тези дребни душици удобно забравяха, че бе назначена за шеф на отдела за разследване на серийните убийства много преди да приключи дългата му отпуска по болест - тежък период за Бекер, трудно време на смела вътрешна битка със и против всеобщо приетата мъдрост на психоаналитиците, личното себепознание и мощните пориви на духа му. Загубил беше битката - поне той така смяташе. Отстъпил бе на онова, от което се беше страхувал най-много, и се беше върнал в единствената организация, която - каква ирония наистина! - го награждаваше именно защото му се удаваше.
Карин бе запозната с всичко това отчасти благодарение на конкретна информация, отчасти заради съпричастността си към душевните му терзания. Обичаше го заради куража да се бори със себе си - независимо от изхода - както и заради силата му - заради чувството му за хумор - заради нежността на ръцете му - заради дълбоката му, откровена нужда от нея... Никога не би сравнила отношенията им с тези между лъв и укротителката му - никога. За разлика от другите беше наясно, че Бекер можеше да бъде укротен единствено от него самия - никой друг не притежаваше нужната волева сила... Тя бе повече склонна да се сравни с жена, омъжена за върколак: в много отношения нормално и порядъчно същество, добър мъж, добър съпруг, добър баща - но човек, върху когото от време на време пада черна сянка и го разтърсват гърчовете на чудовищно, умопомрачително страдание... Според легендата за върколака тези пристъпи на необяснимо страдание са резултат на древно проклятие. В случая с Бекер то извираше от едно детство, така изкривено и измъчено, че самият той все още нямаше сили да се обърне директно към него. По време на тези страшни периоди на страдание той беше толкова отговорен за постъпките си, колкото за действията на дивите зверове. Но сравнението с върколака спираше дотук. Бекер не се нахвърляше върху заблудени пътници, не тероризираше невинни хора, никога не бе преследван от тълпи озверени селяни, жадни за мъст. Напротив, всички го хвалеха. Само криминално проявени садисти и умопобъркани ставаха негови жертви, те бяха единствените свидетели на страховитите му преобразования, единствените, които го зърваха, макар и за кратко време, в чудовищния му вид. Карин разбираше, че обществената възхвала на извършените от него убийства - до едно убийства при самозащита, всички официално изследвани, подробно огледани и обявени за неизбежни, но въпреки това неизвиними за самия Бекер - само влошаваше нещата, не му даваше шанс да си прости. Той търсеше наказания за тях, а вместо това получаваше медали, обсипван беше с изявления на благодарност, гледаха го с благоговение. И понякога, обзет от отчаяние, той се наказваше сам...
Карин бе ставала свидетелка на бурни самобичувания, бе го виждала да си сипе главата с пепел, изпълнен с отвращение към себе си. Научила се беше да познава признаците на тези бури и сега усещаше предупредителното клокочене на поредната. Знаеше обаче, че и тя ще отшуми, както другите преди нея. По някое време Бекер ще се приеме такъв, какъвто е: компромис между личната му воля и измъчено наследство... А ако не успее да сключи мир със себе си в пълния смисъл на думата, поне ще се уталожи още веднъж в някакъв вид напрегнато примирие, което ще му разреши да се върне и да функционира отново в света на Карин.
Забелязала беше странно го му поведение от няколко дни, но не можеше да посочи точния момент или конкретния случай, отбелязващ началото на промяната. Знаеше от опит, че започне ли работа по някой случай, задълбае ли у себе си, за да черпи познания за плячката си в тъмните кътчета на душата си, рано или късно ще се завихри бурята у него, ще го залюлеят щурите - ще го отнесат далеко, далеко от нея... Карин бе установила, че най-разумното поведение в такива случаи беше да му осигури достатъчно пространство за действие и да не се обижда от странностите му. Изобщо не ѝ минаваше през ум, че студеният му поглед и продължителни мълчания този път бяха външен израз на изгарящо съмнение и подозрение в нея самата...