Бекер се събуди от дрезгаво грачене на врани и известно време лежа по гръб с широко разтворени очи, сякаш стреснат от факта, че се намира в собственото си легло. Враните очевидно бяха избрали задния му двор за провеждане на разгорещена конференция: той виждаше поне половин дузина от тях, увиснали между клоните на дърветата като черни дрипи, дов- лечени от вятъра. Те крещяха една на друга, но дали за да повикат останалите, или да ги държат настрани, Бекер така и не разбра. Все повече и повече от тях заемаха избраното място с последно приплескване на крила, после ги прибираха към тялото си, разтваряха яки човки и се присъединяваха към влудяващия хор. Напомняха тълпа платени оплаквачки.
Бекер лежеше неподвижно, вгледан в тях през прозореца си. Опитваше се да си спомни как се наричаше такова сборище от гарги. Крякане на гъски, да... - ликуване на чучулиги, ммм... - ето го! Убийство! „Убийство на врани“. Точно така наричаха в разговорния език всички трудни, опасни и неприятни неща, между които спадаше и този вид шумни сбирки на врани. Обсаден беше от „убийство“ на птици! „Колко уместно“ - помисли той. И в какво учудващо съответствие с настроението му.
Бекер поскита из празната къща - Карин беше на работа, а Джак на летен лагер, - погледна света навън през различни прозорци, механично търсейки обяснение за пернатото сборище в задния му двор. Едва ли беше някаква мърша, котка, куче или сърна - тогава враните щяха да бъдат на земята около нея, нямаше да висят по клоните на дърветата отзад, разтворили човки и атакуващи слуха му с грозното си агресивно грачене. Претърси с поглед видимата част от гората отзад за някое хванато в капан или умиращо животно - бъдеща възможност за пир, но все още опасна. Дори вездесъщите катерици се бяха изпокрили, подплашени от нарастващия черен покров по дърветата. Знаеше, че враните нападат гнездата на други птици и грабват новоизлюпените пиленца с огромните си човки - но не и когато са на такива ята. Ограбването на гнезда е самотно деяние... Ако смятаха да се чифтосват, за какъв дявол се бавят толкова?
Врявата продължаваше, дразнеше го, стържеше по опънатите му нерви. Бекер коленичи, за да ги погледне от прозореца на всекидневната, а после се премести в кабинета, който делеше с Карин. Когато клекна до бюрото и наклони глава, за да огледа небето навън, очите му се оказаха точно на нивото на въртящия се бележник. Бекер се изправи бавно, вторачен в картончетата, стегнал тяло, сякаш усетил нечие друго присъствие в стаята. Бележничето оставаше отворено на последното картонче, което някой е гледал - освен ако друг не го завърти. Сега бе отворено на „Станли Корн“ и Бекер знаеше, че той не беше този, който го е отворил точно на това картонче.
Забравил за враните вън, Бекер се звереше злобно на името и през него протичаше буйна вълна адреналин. Не беше гняв, беше страх. „Ако изгубя Карин...“ - мислеше той - и не можа да продължи по-нататък, не си разреши да продължи мисълта си. Перспективата беше повече от непоносима.
Вдигна телефона и набра номера на Корн.
— Трябва да говорим - заяви той.
— Здравей - прозвуча развеселеният глас на Тòва. - Питах се кога ще позвъниш
— Той на работа ли е?
— Да. Поне така каза. - Последва пауза, достатъчно дълга, за да я отбележат мислено и двамата. - И тя ли?
— Да.
За миг Бекер изпита страх, че Тòва ще го запита дали е сигурен; после страхът се замени с топло чувство на благодарност - тя не го направи.
— Защо не наминеш насам? - предложи Това.
— Кога?
— Кога ти е удобно?
— Сега.
— Дай ми половин час. Малко раничко е за една жена.
Докато се обличаше, Бекер се сети за враните. Ако се бяха събрали за пиршество, плячката им би трябвало да е много голяма, за да нахрани всички. И се запита с горчивина дали хванатият в капан ранен звяр, когото те очакваха да умре, не бе той самият.
Това се бе спряла на зеления цвят за срещата и Бекер разбра защо ѝ бе нужен изискания половин час. Сенките, лакът за ноктите и дори червилото ѝ имаха цвета на свежа трева. В резултат от толкова много зелено кожата ѝ бе придобила болнавия вид на бито мляко.
— Подрани - посрещна го тя със самодоволна усмивчица. - Да смятам ли, че гориш от нетърпение да ме видиш?