Заповядваше си да престане да се измъчва, заповтаря си, че изобщо няма основания за подозрения - налице бяха само думите на една странна, озлобена жена. „А това не е никакво основание“ - изтъкваше си той. Никакво! И все пак представата за Карин с друг мъж го изпълваше с такова бездънно отчаяние, че той нито можеше да си намери място, нито да мисли за нещо друго.
Посрещна обаждането на Тий с облекчение. Скочи от измъченото си легло и се впусна в нощта, търсейки утеха в действието.
Тий забеляза задните фарове на колата в далечината и незабавно намали скоростта. Не желаеше да настига бежовото „Шеви-Каприз“, не му беше работа да застава лице в лице със сериен убиец. Такова нещо изискваше екип от поне няколко опитни мъже. Или само Бекер - може би. Ако приказките за него са верни... Но ако наистина са верни, то тогава Бекер би следвало да се спусне върху Джони като освирепял от глад ястреб или като леопард от засада... И след атаката му от Джони следваше да остане само кървава локва и някое и друго късче за враните... Ако историите за него бяха верни, сега Бекер би трябвало да се материализира пред Джони като Дракула, да разтвори пелерина и да впие зъби във врата му, а после да се превърне в прилеп или в паяк и да се стопи в нощта. Ако приказките за него бяха верни. Но ако действително беше така, защо досега Бекер не го беше измъкнал на светло? Защо не го подуши, както вълк подушва плячката си, защо не го откри като пепелянка по телесната му топлина, защо не намери леговището му сред горите - като Даниъл Бун81, защо не го примами да излезе оттам - както Свирача примами плъховете на Хамелн в реката? Защо не го проследи с рентгеновите си очи?
Разбира се, Тий не вярваше на тия приказки - дори на ония с известна степен на достоверност. Знаеше, че Бекер бе много добър агент, отличен професионалист, но не и свръхчовек. И все пак... искаше му се да побърза и да се присъедини към него в гонитбата.
Светлината от задните фарове отпред се усили за миг, когато шофьорът натисна спирачки пред завой, и после изчезна зад него. Пред тях се опъваше „Нютън Роуд“, един от малкото сравнително дълги прави кламдънски пътища. Тий понамали още: не бе нужно онзи отпред да разбере, че го преследват. Взе завоя, за частичка от секундата забеляза движение отстрани, сенките сякаш се сляха за миг и скочиха пред колата му. В светлината на предните му фарове се очерта рязко тялото на елен в момент на скок, извил към Тий глава с широко разтворени от изненада очи. За миг той като че ли увисна във въздуха и Тий инстинктивно натисна спирачки, но знаеше, че бе закъснял. След сблъсъка колата отскочи надясно и излезе от очертанията на пътя. Нестреснати от съдбата на водача си, още няколко сърни скочиха на асфалта и пресякоха пътя, святкайки с очи към Тий на минаване.
***
Бекер намери Тий да седи на пътя на няколко метра от елена, който бе със смачкана задна част, но все още жив. Животното бе издигнало предница, подпряна на опънати предни крака: сякаш гордостта не му разрешаваше да легне победено в присъствието на човешки същества. Когато чу стъпките на Бекер, то обърна към него стряскащо огромни и лъчисти очи. Беше учудващо спокойно и отстрани двамата с Тий изглеждаха като мъж с куче, спрели да починат край пътя. Едва когато се приближи напълно, Бекер забеляза тъмната локва, в която седеше еленът: повърхността ѝ леко потрепваше от вливането на кръв в нея.
— Добре ли си? - обърна се Бекер към Тий. Приятелят му не бе помръднал, като се изключи първият разпознаващ поглед при появата му на сцената. Сега седеше, отпуснал глава на гърди, обгърнал колене. - Тий?
Тий вдигна бавно глава и го погледна. По лицето му се стичаха сълзи и влажните му очи блестяха като тези на раненото животно в лъча на единствения преден фар на полицейската кола. Бекер смутено отмести поглед.
— Трябва да я напусна - простена измъчено Тий. - Нямам сили да продължавам така... Трябва да я напусна...
***
Когато взе завоя, Капитан Лув забеляза елена, стегнал тяло за скок. Отначало го бе взел за голямо куче, но естествената грациозност на животното му подсказа истината. Често ги беше виждал по време на нощните си пътешествия и се бе питал защо ли труповете им не покриват пътното платно като тези на миещите се мечки, чийто брой като че ли намаляваше рязко всяка нощ. Рискованите им скокове пред идващите коли изглеждаха напълно напосоки. Искаше да изкрещи на елена: „Отдръпни се, много си близо до пътя!“ Знаеше, че след него идва кола - когато излизаше нощем, проявяваше повишена чувствителност към всяка кола на пътя. Повече от ясно беше, че ако еленът скочи сега, ще се сблъска с идващата след него кола.