Радостната възбуда, чувството на привързаност и на благодарност бяха изчезнали с лекотата, с която облак скрива слънцето. Искаше му се да я удуши.
— Не мога да се срещам с тебе повече - заяви той решително. Тя се вторачи безмълвно в него. - Няма смисъл - продължи той. - Рискувам излишно брака си. - Замълча, очаквайки отговор, думи, на които да реагира. Тя мълчеше, втренчена в него, като че ли той бе нещо необяснимо, случайно попаднало на пътя ѝ. Тий внезапно се смути от голотата си и се заплете в бельото си от бързане да се покрие. – Извинявай - добави той, когато стана ясно, че тя няма да му подаде реплика. - Не исках да го изтърся така направо, но...
— Не - прошепна тя толкова тихо, че отначало той не беше сигурен дали слухът му не му играе номера.
— Извинявай.
— Не си ти този, който решава нещата - заяви тя.
— Какво?
— Не можеш да прекратиш - заяви тя, този път високо и гневно. - Не и преди аз да го реша.
— Е, извинявай...
— Защо не престанеш с това? Престани да се извиняваш.
В тона ѝ прозвуча някаква дива нотка, която го стресна. Тий продължи бързо да се облича.
— Още не съм свършила с тебе - заяви тя.
— Премислих всичко - заобяснява той и издърпа панталони нагоре, като същевременно се мъчеше да натика крака в обувките си. - И двамата знаем, че един ден трябва да приключим с...
Тя се нахвърли върху него, крещейки нещо, което той така и не разбра. Стоеше близо до ръба на скалата и когато я хвана в ръцете си, се залюля опасно. Тя забарабани с юмруци по гърдите му, а той можеше само да я притиска към себе си, за да компенсира равновесието си срещу напъните ѝ. За момент му се стори, че ще полети надолу заедно с нея, но после успя да се наклони настрани и да измъкне и двамата от опасното място.
— Ще ѝ кажа! Ще кажа на жена ти за нас! - крещеше госпожа Лий.
Тий се сви, като че ли му бе ударила плесница.
— Не, няма да ѝ кажеш - отвърна той.
— Няма да ме напускаш - зъбеше се тя. - Няма да ме напускаш! Аз ще реша кога да приключим!
— Не смей да споменеш и дума пред жена ми! Нито сега, нито когато и да било!
— Ще го направя, ако трябва - заяви тя. - Първо ще кажа на нея, а после и на целия град!
— Не!
— О, да, о, да! ,
Той се вгледа безпомощно в лицето ѝ, изкривено и погрозняло от отмъстително тържество, ръцете му трепереха, отпуснати отстрани.
— Не - повтори той безпомощно, взря се безсмислено в краката ѝ, после зарея поглед над ръба на скалата към сребристата повърхност на водата в резервоара. Над нея пак се виеше ястреб, понесен от вертикално издигащите се потоци топъл въздух - издигаше се все по-нагоре и по-нагоре в търсене на плячка.
— Не е нужно да стигаме дотам - заяви внезапно тя с променен глас, но бе закъсняла. Тий я грабна под мишниците. Адреналинът, който препускаше из тялото му, се превърна в ярост. Той я държеше, протегнал ръце над пропастта с идеята да я запокити надолу. Някакъв вид разрешение все пак. В този миг беше сигурен, че това ще внесе покой в живота му. Тий я разтърси силно и усети, че тялото ѝ се гърчи в ръцете му, увиснало над пропастта.
По някое време я чу да хленчи и да му обещава всичко, което поиска, да плаче и да се моли за живота си... И едва тогава, поразен, осъзна какви ги върши и я дръпна обратно, притискайки я към себе си.
— О, Господи - застена той замаяно, - никога, никога не бих... - Но в дъното на душата си знаеше, че би могъл, че почти го бе сторил... Притискаше я към себе си, за да не види смута в очите му, страхът, примесен със странно въодушевление. Бе толкова близо до... само едно разтваряне на пръстите му и... край с нея... Тий бе преживял нещо знаменателно, но не беше сигурен дали то бе във факта, че едва не я уби, или във факта, че се въздържа.
— Няма да ти разреша да причиниш болка на жена ми - заяви той накрая, сякаш това обясняваше действията му.
— Нямаше да го направя - побърза да го увери тя. - Никога нямаше да го сторя, Тий. Просто бях толкова засегната, че не си давах сметка какви ги говоря... Не исках да те загубя.
Тий усети познатата фалшива искреност на всеки разкрит престъпник. Изплашените и отчаяни хора не умеят да лъжат убедително.
Пусна я и тя веднага побягна като подплашена сърна надолу по хълма. Тий остана на скалата и седя там дълго време сам, разтреперан от преживяното. Не беше осъзнал, че бе побеснял чак толкова. Разтревожен беше от реакцията ѝ, а и все още бе разтреперан и стреснат от уплаха - и двамата можеха да се сринат в пропастта, когато тя се нахвърли върху него. Но нито едно от изброеното не обясняваше последното му деяние. „Вероятно съм блъфирал - мислеше той сега. - Сигурно от самото начало съм знаел, че няма да го сторя.“ Но не си спомняше нещо подобно. Паметта му шепнеше само за спонтанния импулс да я грабне и да я види да люлее крака над пропастта... а после и за почти непреодолимото желание да разтвори пръсти и да я пусне да се търкаля по скалите надолу... Почти непреодолимото - защото в крайна сметка той го беше преодолял! „Ето я разликата“ - мислеше той. Тази е разликата между него и Джони Семката. Дори и между него и Джон Бекер. Всички те са имали възможността да убиват, другите двама са го правили, но не и Тий... „Но... ако пак се случи?“ - запита се той. Ако беше по-безопасно, ако беше защитено от закона - ако държеше някой друг в ръцете си? Спомни се треперенето на мускулите си, поривът да я пусне, да я види как полита надолу, как се премята в пространството... да зърне последния проблясък на ужас в очите ѝ, преди да поеме пътя си към другия свят... Но наистина ли всичко бе само за да види това? Яростта му не беше чак толкова силна, заплахата ѝ със сигурност не бе толкова страшна, че да дава основание за смъртна присъда. Нима истинската причина бе в ясното разбиране, че е достатъчно силен, за да го направи? То ли го накара да трепери от изкушение?... Не знаеше дали да повярва това за себе си, но нямаше как да не повярва на току-що стореното... През изминалия половин час бе направил две напълно невероятни за него неща: първо, смайващ, страхотен секс, отхвърлящ с презрение всяко чувство за приличие и предпазливост, и второ, на косъм бе да извърши убийство... „Колко дълго трябва да живее човек, за да започне да открива на какво е способен?“ - запита се Тий. Не бе особено сигурен дали иска да научи още нещо за себе си.