— Джон се нуждае от време - започна тя.
— С кого да говоря, Карин? С кого да говоря?
— Можеш да говориш с мене, Станли - отвърна Карин, а и какво друго би могла да каже?
Той пое шумно дъх и тя разбра, че бе трогнат.
— Господ да те благослови - прошепна той. - Ти си чудесна жена. Чудесна, чудесна жена! Ще ти кажа нещо, Карин: в последните седмици живея със спомените за разговорите с теб. Ако ги нямах, ако нямах поне този... тази възможност за изход... Ти спасяваш живота ми!
— Радвам се, че мога да помогна, и бих желала да има нещо, което...
— О, просто ми разреши да разговарям с тебе. Ти си толкова... състрадателна. Говоря искрено, напълно съм искрен, Карин! Имаш такова добро сърце... то просто пламти от доброта, раздава се без остатък на всички около тебе! Достатъчно е да съм в една стая с тебе, за да усетя топлината, която излъчваш... Ти си като... като разпален огън, Карин, толкова си топла...
Карин се разсмя.
— Станли, ти си просто самотен.
— Господи, да, самотен съм, истина е, но... искаш да кажеш, че ако не бях самотен, нямаше да усетя топлината ти толкова силно? Ти не знаеш - а и как би могла да знаеш - как другите възприемат присъствието ти, така е, нали? Всъщност права си: ти си източникът, не приемателят... Ти си като изпратена от Бога - ти си спасителка на живот... Хей, май пак откачих... Слушаш ли ме?
— Да.
— Звуча ли ти като откачен или не? Какво ми става, когато заговоря с тебе? Пръскам се като презряла диня и започвам да изливам най-интимните си мисли навън без задръжка... Сякаш нищо не е достатъчно лично, за да го задържа за себе си... Имам чувството, че мога да споделя с тебе всичко - всичко! - и ти ще ме разбереш и няма да ме осъдиш.
Карин забеляза, че секретарят ѝ се спря на прага с повдигната вежда - обичайната му молба за разрешение да влезе. Обърна се леко настрани от вратата, той веднага реагира на намека и изчезна.
Корн усети разсейването ѝ, сякаш бе в стаята.
— Слушай, лош момент ли съм улучил? Можем ли да говорим?
— Ами...
— Разбирам... То и аз съм в болницата и ще трябва да оперирам само след няколко минути. Обадих се, защото имам още няколко идеи за тържеството, което организираме в чест на Джон. Ще има ли възможност да се срещнем някъде и да ги обсъдим?
— Разбира се.
Той определи времето и мястото на срещата им и добави:
— Надявам се, че се оценяваш по достойнство, Карин. Надявам се, че знаеш какъв изключителен човек си... знаеш и колко съм щастлив, че животът ме сблъска с тебе точно сега.
Почти шептеше и за нейна изненада Карин заговори по същия начин.
— И ти си много... много различен, Станли, различен от другите... Надявам се, че ще го разбереш, искрено се надявам, много е важно за тебе.
— Господ да те благослови - прошепна той едва чуто.
Когато Карин вдигна поглед, секретарят ѝ стоеше на прага, вторачен в нея. На лицето му се четеше обикновената почтителност на подчинения, но ѝ се стори, че различава едва забележима следа от многозначителен поглед, който той бе изтрил от лицето си секунда преди тя да го погледне, но останки от който сякаш все още висяха във въздуха между тях.
Повтори си няколко пъти, че няма причина да се срамува или да се чувства неловко, че само бе провела нищо неозначаващ приятелски разговор, но вътре в себе си знаеше, че не беше точно така. За разлика от разговорите с други мъже, в разговорите със Станли Корн се намесваше нещо необяснимо, различно... Залогът изглеждаше по-висок - но завоалиран, неясен. Сякаш разговаряйки с него, тя се съгласяваше да играе някаква игра с неизвестни за нея правила и облози. Но нямаше загатване за опасност, приятелството с Корн изглеждаше незастрашаващо, напълно сигурно. Приятелството с другите мъже криеше много близо до тънката формална преграда почти непосредствена заплаха от внезапна сексуална атака, колкото и изкусно да бе отричана. При Станли сексуалният интерес изглеждаше възвисен в неутрална форма на доверие и интимност. Тоест почти неутрална... Карин не се заблуждаваше: не бе възможно да отрече, че няма елемент на секс в отношенията между тях. Той успяваше да я накара да се чувства много добре, ласкаеше я по начин, на вид изпълнен с благодарна искреност и следователно приемлив - но подходът му към нея не изтриваше от съзнанието ѝ факта, че независимо от всичко и той е мъж. Ако наистина бе започнал да я ухажва - а понякога тя имаше усещането, че е така, понякога - че няма нищо подобно, то той я ухажваше по начин, напълно непознат за нея досега.
„Станли е различен - разсъждаваше тя, - защото нещото, което заменя секса при него, но същевременно прибавя липсващата вълнуваща нотка, е чистата сила на ясната нужда от близък човек.“ Каквото и да искаше от нея, явно беше, че го иска изцяло, директно, без извинения и увъртания. И той успяваше да ѝ внуши мисълта, че тя може да му го даде. „Изключително приятно за една жена“ - призна си тя. Беше като... като храна... „Вероятно заради това го харесвам толкова“ - мислеше тя. Вероятно заради това установяваше, че му се поддава до известна степен - при това по начин, придружен с полузабравени усещания. Тя можеше да му помогне - той имаше нужда от нея. Много убедителна и увличаща комбинация. Карин беше достатъчно интелигентна, за да разпознае точно какво става с нея - какво несъзнателно ѝ прави Станли, - но не беше достатъчно цинична да го спре. „Цялата история попада в областта на безвредния флирт“ - мислеше Карин, а междувременно тя прави едновременно добро и на Станли, и на Бекер. „Къде е вредата, ако и аз извлека малко удоволствие за себе си от нея?“ - завърши Карин разсъжденията си за странното положение, в което бе попаднала.