Антон Павлович Чехов
Маската
В X-ския обществен клуб даваха с благотворителна цел бал с маски или както го наричаха местните госпожици, балпарей.
Беше дванадесет часът през нощта. Нетанцуващите интелигенти без маски — петима души — седяха около голямата маса в читалнята и забили носове и бради във вестниците, четяха, дремеха и както се бе изразил местният кореспондент на столични вестници, твърде либерален господин — „мислеха“.
От общата зала долитаха звуците на кадрила „Вюшка“. Покрай вратата непрекъснато претичваха лакеи, като тропаха силно с крака и дрънкаха съдове. Но в самата читалня цареше дълбока тишина.
— Тук май ще е по-удобно! — чу се изведнъж нисък, глух глас, който сякаш излизаше от печката. — Хайде тук! Тук, деца!
Вратата се отвори и в читалнята влезе дебел, набит мъж, облечен като кочияш, с шапка с паунови пера и с маска. По петите му влязоха две дами с маски и лакей с поднос. На подноса имаше голяма тумбеста бутилка с ликьор, две-три шишета червено вино и няколко чаши.
— Тук! Тук ще бъде и по-хладно — каза мъжът. — Сложи таблата на масата... Сядайте, мамзели! Же ву при а ла тримонтран! А вие, господа, се посместете... няма как сега!
Мъжът се олюля и смете с ръка от масата няколко списания.
— Сложи тук! А вие, господа читатели, се посместете; не е време сега за вестници и политика... Махайте ги!
— Бих ви помолил по-тихо — каза един от интелигентите, като погледна маската през очилата си. — Тук е читалня, а не бюфет... Тук не е място за пиене.
— Защо да не е? Негли масата се клати или таванът може да падне? Чудно! Но... няма време за приказки! Махайте вестниците... Почели сте малко, стига ви толкоз; и без това сте много умни, пък и ще си развалите очите, а най-важно — аз не искам и туй то.
Лакеят сложи подноса на масата, метна кърпата през лакът и застана до вратата. Дамите веднага се заловиха за червеното.
— Ама как може да има такива умни хора, че вестниците да им са по-интересни от тези напитки — започна мъжът с пауновите пера, като си наливаше ликьор. — Но според мене вие, уважаеми господа, обичате вестниците затова, защото нямате с какво да пиете. Вярно ли казвам? Ха-ха!... Четат! Е, и какво пише там? Господинът с очилата! Вие за какви факти четете? Ха-ха! Я се остави! Стига се превзема! По-добре пий!
Мъжът с пауновите пера се понадигна и дръпна вестника от ръцете на господина с очилата. Той пребледня, после почервеня и погледна учудено другите интелигенти, а те — него.
— Прекалявате, уважаеми господине! — избухна той. — Вие превръщате читалнята в кръчма, позволявате си да своеволничите, да дърпате вестниците от ръцете! Не ще позволя! Вие не знаете с кого имате работа, уважаеми господине! Аз съм директорът на банката Жестяков!...
— Пет пари не давам, че си Жестяков! А твоят вестник ето какво заслужава... Мъжът вдигна вестника и го накъса на парчета.
— Господа, но какво е това? — избъбра Жестяков втрещен. — Това е странно, това... това дори е невъобразимо...
— Господинът се разсърди — засмя се мъжът. — Тю бре, уплаших се! Чак краката ми се разтрепераха. Вижте какво, уважаеми господа! Шегата настрана, не ми се приказва с вас... Понеже искам да остана тук сам с мамзелите и искам да си направя тук удоволствието, моля да не се противопоставяте и да излезете... Молим! Господин Белебухин, пръждосай се по дяволите! Какво си нацупи мутрата? Казвам ти да излезеш — излизай, и толкова! Бързо, че инак не отговарям — не е чудно да изядеш боя!
— Тоест как тъй? — попита касиерът на съдилището за сираци Белебухин, като се зачерви и сви рамене. — Дори не разбирам... Някакъв нахалник нахълтва тук и... изведнъж такива работи!
— Каква е тази дума нахалник? — кресна ядосан мъжът с пауновите пера и тупна с юмрук по масата, така че чашите върху подноса подскочиха. — На кого приказваш ти? Да не мислиш, че като съм с маска, можеш да ми говориш всякакви думи? Какво се пенявиш толкова! Излизай, като ти казвам! Директорът на банката, омитай се, докато не е станало късно! Всички се махайте, нито един синковец да не остане тук! Хайде, пръждосвайте се!
— Абе сега ще видим! — каза Жестяков, на когото от вълнение дори очилата се изпотиха. — Ще ви науча аз вас! Ей, я повикай тук дежурния старшина!
След малко влезе дребничък червенокос старшина с небесносиня лентичка на ревера, запъхтян от танците.
— Моля, излезте! — започна той. — Тук не е място за пиене! Заповядайте в бюфета!
— Ти пък отде изникна? — попита мъжът с маската. — Да не съм те викал?
— Моля, не ми говорете на „ти“ и благоволете да излезете!
— Виж какво, мили човече: давам ти една минута срок... Тъй като си старшина и важна личност, вземи изведи под ръка тези шарлатани. На моите мамзели не им е приятно тук да има чужд човек... Стесняват се, а аз искам срещу парите си те да бъдат в натурален вид.