Въпросът отново се надигна. Дали чакаше определен човек? Да не би да ставаше въпрос за някой случаен? Ако беше така, защо да не се спре на него? Може би щеше да се окаже, че не бе нищо повече от туристка, впуснала се в търсене на забавления, и щеше да се опита да го убеди да й осигури онова, от което се нуждаеше. Май и аз имам нужда от същото, помисли си той, а след това усети как го бодна отвращение. Още малко и щеше да започне да се самосъжалява. Жалка работа. Имаше си цяр, който да излекува мъжете, изпаднали в подобно състояние. Зачуди се дали жената в другия край на заведението щеше да се съгласи да му го осигури.
Тя не го видя почти до момента, в който Джейс застана пред масата. С периферното си зрение забеляза мъжа. Ейми Шанън се стресна от изненада и, както знаеха всичките й познати, това можеше да доведе само до неприятности.
Почти пълната чаша с вино до дясната й ръка се преобърна, когато пръстите й се блъснаха в нея. Бургундското, което в „Змията“ предлагаха за трапезно, се плисна по полираната дървена маса и потече по пода. Ейми гледаше примирено какво става.
— Извинете — заговори тихо мъжът с дълбок глас, който се лееше също като хубаво шери. — Не исках да ви стресна.
— Тогава недейте да се промъквате — сопна се тя, по-скоро за да каже нещо, отколкото по друга причина. Веднага посегна да попие разлялото се вино с малката салфетка под чашата.
Непознатият, застанал пред нея, не помръдваше. Наблюдава известно време отчаяните й трескави усилия и накрая предложи:
— Оставете на мен… — Той кимна към слабия брадат младеж зад бара.
— Внимавайте да не си изцапате панталоните — отбеляза раздразнена Ейми. Погледна войнишките му панталони, сякаш бе въпрос на време и те да се омърлят.
Мъжът не обърна внимание на потенциалната опасност, докато стоеше настрани, а барманът чистеше резултата от несръчното движение на Ейми.
— Не се притеснявай — заговори приятелски барманът. — Ще ти донеса още една чаша за сметка на заведението.
— Благодаря, Рей — отвърна благодарната Ейми. Двамата се бяха запознали по-рано, когато той й донесе първата напитка. Тя го бе попитала кой е рисувал поразително красивите картини, закачени в „Змията“. Рей Матюс скромно бе признал, че са негово дело.
— Аматьорска работа — бе побързал да я увери той.
След като почисти, веднага се скри зад бара. Чак след като масата бе избърсана и Ейми получи нова чаша вино, тя усети, че си има компания. Изглежда мълчаливият непознат бе решил да се настани при нея. Ейми мигна объркана, когато мъжът седна на ратановия стол срещу нея. Едва сега й хрумна, че може би той бе човекът, когото очакваше.
— Кой сте вие? — попита рязко тя.
— Той, надявам се.
Над трепкащия пламък на свещта Ейми го погледна за пръв път. В нея се взираха най-невероятните очи, които някога бе виждала.
Тюркоазени, каза си удивена тя. Непознатият имаше очи с цвета на тюркоаз. Изглеждаха също толкова твърди и неразгадаеми като скъпоценни камъни.
— Какви ги приказвате?
Някакво подобие на веселие пробега по лицето му, когато той се наведе напред.
— Надявам се да съм той — заобяснява тихо. — Говоря за мъжа, когото очевидно чакате.
Ейми преглътна удивена. Да не би това да бе Дърк Хейли? Погледна го бързо и преценяващо и се опита да сравни мъжа на масата с образа, който си бе създала преди срещата.
Цветът на очите му определено бе единственото хубаво нещо в него, помисли си с неудобство тя. Останалото можеше да се опише определения, пред които имаше по едно „не“: некрасив, неприятен, нелюбезен, невъзпитан. Сигурно бе прехвърлил трийсетте, реши Ейми. Въпреки това бе готова да се обзаложи, че бе опознал тъмната страна на живота много по-добре от познатите й, някои от които вече наближаваха осемдесетте.
Косата му, с оттенък на тъмен махагон, бе подстригана небрежно и пригладена назад от ъгловатото лице. Носът му бе като грубо одялано парче гранит, което доста отиваше на ръбестата челюст. Личеше, че устата му можеше да изразява както жестокост, така и чувственост, и Ейми потръпна при тази мисъл. Нямаше желание да бъде обект на което и да било от двете чувства.
Най-странното бе, че почти нищо в непознатия не намекваше да е случайно попаднал в капана на тропиците. Ромът все още не бе успял да вземе своя дан, каза си тя. Или бе така, или той се бе научил да се контролира. Сигурно бе въпрос на време, преди да добие смачкания неугледен вид на всички зарязали родината си, за да се преселят в южните морета.