Тоулмън бавно свали скафандъра си. Отровната атмосфера вече беше заменена с чист и свеж въздух. Той изумено поклати глава.
— Нищо не разбирам.
Смехът на Куентин запълни салона със звъна на топла човечност.
— Машината може да се спре или счупи, Уен — каза той. — Но по никакъв начин не може да се убие!
Тоулмън не отговори нищо. Измъкна се от тежкия скафандър и нерешително се насочи към изхода. На вратата се спря и огледа.
— Отворено е — подсказа Куентин.
— Пускаш ли ме?
— Казах ти в Куебек, че ти преди мен ще забравиш за нашата дружба. Съветвам те да побързаш, Уен, докато имаш още време. От Денвър вече са изпратили въртолети.
Тоулмън обходи с въпросителен поглед обширния салон. Тук някъде, маскиран сред всемогъщите машини в някое тайно ъгълче, се намираше метален цилиндър. Бърт Куентин…
Гърлото му беше пресъхнало. Той мъчително преглътна, отвори уста и отново я затвори.
Обърна се рязко и си тръгна. Постепенно крачките му затихнаха в далечината.
Бърт Куентин остана сам с безмълвието на кораба и зачака да дойдат инженерите, които отново ще подготвят тялото му за рейса към Калисто.