Тоулмън гледаше, как Линда налива течност в друга камера.
— Ти сега май никога не се напиваш до козирката? — запита той.
Линда се разсмя на глас.
— От вино никога… но Бърд понякога се опиянява, и то още как!
— по какъв начин?
— Познай де — захили се Куентин не без вътрешно самозадоволство.
— Спиртът се разтваря в кръвта и достига мозъка. Прилича на нещо като вътрешновенно вливане, не е ли така?
— По скоро бих си въвел в кръвта отрова на кобра — отряза трансплантантът. — Обмяната на веществата ми е така изтънчена и съвършена, че не бива да се смущава от външни съединения. Не, аз прибягвам към електрически стимулатори. От индуцирана висока честота ставам пиян като хамалин.
Тоулмън направо опули очи.
— И с това заместваш…
— Да, тютюна и алкохола са дразнители, уен. Мислите — също, щом сме тръгнали натам! Когато изпитвам физическата нужда да се замая и опияня, то използувам особено устройство, което стимулира дразнения, и така извличам повече радост, отколкото ти от половин туба мескал.
— Той цитира Гусман — каза Линда. — И подражава на гласовете на дивите животни. Бърт така добре владее гласа си, че е просто чудо. — Тя стана от масата. — Извинете ме, но трябва да свърша разни работи в кухнята. Автоматиката си е автоматика, но някой трябва да натиска копчетата.
— Да ти помогна ли с нещо? — запита Тоулмън.
— Благодаря, не трябва. поседи с Бърт. Да ти поставя ли ръката, скъпи?
— Не си струва — отвърна Куентин. — Уен ще ми налее. Побързай, Линда. Самърс каза, че скоро трябва да отивам на работа.
— Корабът готов ли е?
— Почти.
— Никак не мога да свикна с това, че ти управляваш космолет самичък. Особено такъв като този.
— Дори и от жива нишка да е изплетен, но ще пристигне на Калисто.
— Ами… ще има ли поне някакъв екипаж?
— Ще има — потвърди Куентин, — но не е нужен. Застрахователните компании изискват да има хора, в случай на авария. Самърс добре се потруди — преоборудва кораба само за шест седмици
— С такива материали като дъвки и кламери — подхвърли ехидно Линда. — Надявам се, да не се разпадне.
Тя излезе под звуците на тихия смях на Куентин. После известно време мълчаха. И Тоулмън остро, както никога преди, почувствува, че приятелят му, меко казано, се е изменил. Работата бе там, че усещаше настойчивия поглед на Бърд, а нали… него всъщност го нямаше.
— Още един коняк, Уен? — запита гласът. — А на мен ми налей в другия отвор.
Тоулмън се накани да се подчини, но Куентин го спря.
— Не от бутилката. Минаха времената, когато в устата си смесвах ром и вода. Прекарай го през инхалатора. Ха така. Добре. Пийни си и ми кажи, какво ти е впечатлението.
— За какво?…
— Нима не разбираш?
Тоулмън отиде при прозореца и започна да гледа отраженията на огньовете, които преливаха по храма Свети Лаврентий.
— Седем години не сме се виждали, Куен. А сега ми е трудно да свикна с тебе в такъв… вид.
— Аз нищо не съм изгубил.
— Дори и Линда — каза Тоулмън. — Върви ти.
— Тя не ме напусна — отвърна с равния си глас Куентин. — Преди пет години бях осакатен при авария. Занимавах се със експериментална ядрена физика и трябваше да поема известен риск. Взривът направо ме разкъса на части. Не мисли, че с Линда не сме го предвиждали. Ние съзнавахме професионалния риск.
— И въпреки това…
— Ние смятахме, че бракът ни няма да се провали, дори ако… Но после аз едва не настоях да се разведем. Тя ме убеди, че нещата ще вървят прекрасно. И се оказа права.
Тоулмън кимна.
— Наистина е така.
— Това ме… поддържаше дълго време — продължи Куентин. — Ти знаеш, как се отнасям към Линда. Ние с нея винаги бяхме идеалните уравнения. И макар коефициентите да се измениха, ние успяхме да се приспособим.
Внезапният смях на Куентин накара психолога нервно да се обърне.
— Аз не съм чудовище, Уен. Избий си го от главата!
— Та аз и не помислих подобно нещо — възрази Тоулмън. — Ти…
— Какво аз?
На последвалото мълчание Куентин само подсвирна.
— През тези пет години се научих да разбирам, как хората реагират на мен. Дай ми още коняк. Въобразявам си както и преди, че усещам вкуса му с небцето си. Странно, колко устойчиви са старите асоциации…
Тоулмън наля коняк в инхалатора.
— Значи, според теб, ти си се променил само физически?
— А ти ме смяташ за оголен мозък, поставен в метален цилиндър, а? И следователно вече не съм онова момче, което заедно с теб пиянствуваше по Третото авеню? Че съм се изменил, изменил съм се. Но това е нормална промяна. Все едно крачка напред в сравнение с карането на кола. Ако съм някакъв свръхмеханизъм, за какъвто подсъзнателно ме мислиш, аз бих станал съвършен изрод и бих решавал през цялото време космически уравнения. — Куентин си възвърна пиперливите изрази. — И ако се занимавах само с това, бих мръднал. Защото просто не съм свръхчовек. Обикновено момче съм, добър физик, и ми се наложи да свиквам с новото си тяло. А то си има, естествено, своите неудобства.