Масклин бе объркан. Онова, което го биваше да прави — знаеше го — бе да проследи плъх през няколко ниви, да го довърши само с един удар на копието си и да го замъкне вкъщи. Това определено му харесваше. После хората му казваха разни неща като „Браво“. Имаше чувството, че банана не се налага да го следиш.
— Към баща ти ли? — попита той.
— Херцог Галантерий — отвърна гордо Ангало. — Защитник на Мецанина и Самодържец на Столовата за Персонала.
— Трима бащи ли имаш? — озадачено попита Масклин.
— Това са титлите му. Само някои. Той е почти най-могъщия ном в Магазина. Вие от Навънка имате ли нещо като бащи?
Смешна работа, помисли си Масклин. Този тук е малък груб тъпанар, освен когато говори за Навънка — тогава прилича на любознателно момченце.
— И аз имах някога — рече той. Не му се щеше да се задълбочава по въпроса.
— Бас държа, че си преживял много приключения.
Масклин си помисли за някои неща, които му се бяха случили — или по-точно почти щяха да му се случат — напоследък.
— Да — отвърна той.
— Бас държа, че е било страхотен купон!
„Купон“ — помисли си Масклин. Тази дума не я знаеше. Сигурно означаваше тичане през кални канавки, докато току зад гърба ти щракат прегладнели челюсти.
— Ловувате ли? — попита той.
— Понякога преследваме плъхове из котелното. Разбира се, нали трябва да слушат — той почеса Бобо зад ухото.
— Ядете ли ги?
Ангало изглеждаше потресен.
— Дали ядем плъхове?
Масклин огледа камарите храна наоколо.
— Не, предполагам, че не — рече той. — Знаеш ли, никога не съм знаел, че на света има толкова номи. Колко живеят тук?
Ангало му каза.
— Две какво? — попита Масклин.
Ангало повтори.
— Май не си много впечатлен — добави той, щом забеляза, че Масклин въобще не реагира.
Масклин впери продължителен поглед в накрайника на копието си. Това беше парче кремък, което един ден бе намерил в полето; беше прекарал цяла вечност, докато издърпа малко връв от една бала сено, за да го върже на пръчката.
Точно сега то му изглеждаше единственото познато нещо в този объркан свят.
— Де да знам — рече той. — Какво е това „хиляди“?
Херцог Чидо де Галантерий, който притежаваше наред с другото и титлите Лорд-Протектор на Изкачващия Ескалатор, Защитник на Мецанина и Рицар на Тезгяха, въртеше Нещото бавно-бавно в ръцете си. После леко го бутна настрани.
— Много забавно — заключи той.
В двореца на херцога, понастоящем находящ се под пода на „Мека мебел“, номите се бяха скупчили в сконфузена групичка. Херцогът все още беше облечен в бойните си доспехи и май не му беше много забавно.
— И значи — обади се той, — вие идвате от Навънка, така ли? Ама наистина ли очаквате, че ще ви повярвам?
— Татко, аз… — започна Ангало.
— Млък! Знаеш думите на „Братя Арнолд“, основана през 1905! Всичко Под Един покрив. ВСИЧКО! Ето защо не може да съществува Навънка. Ето защо вие не сте оттам. Ето защо вие сте от някоя друга част на Магазина. От „Дамско бельо“. Или от „Младежка мода“, да речем. Тях никога не сме ги изследвали задълбочено.
— Не, ние сме… — започна Масклин.
Херцогът вдигна длани.
— Чуй ме — рече той, вторачен в Масклин. — Не обвинявам тебе. Синът ми е впечатлителен момък. Не се и съмнявам, че той ти е пуснал тая муха. Общо взето, много си пада да зяпа камионите, вслушва се в разни слабоумни истории и мозъкът му прегрява. Вижте, не че съм неразбран ном — добави той, предизвиквайки ги да не се съгласят, — а и в гвардията на Галантериите винаги има място за яко момче като тебе. Тъй че дай да забравим за тези глупости, а?
— Ама ние наистина идваме точно оттам — настоя Масклин.
— Няма Навънка — тросна се херцогът. — Освен, разбира се, когато някой добър ном умре, ако е живял, както е редно. Тогава има Навънка и те живеят там вечно, сред разкош. Ела сега — потупа той Масклин по рамото, — зарежи тия дрънканици и ни помогни в доблестната ни задача.
— Да, ама защо? — попита Масклин.
— Не би желал Железариите да превземат нашия отдел, нали? — отвърна херцогът.
Масклин хвърли бърз поглед към Ангало, който рязко заклати глава.
— Ами не, предполагам — рече той. — Ама вие всички сте номи, нали така? Има за всеки колкото щеш. Да си прекарвате всичкото време, като се дърлите един с друг, ми изглежда тъпичко.
С бялото на очите си видя как Ангало се хваща за главата.
Херцогът пламна.
— Тъпичко ли каза?
Масклин се дръпна назад, за да не му се пречка, само че го бяха възпитали да бъде честен. Усети, че не е достатъчно хитър, за да се измъкне с лъжи.