— Ами… — започна той.
— Да си чувал някога за чест? — изрева херцогът.
Масклин си помисли малко и поклати глава.
— Железариите искат да превземат целия Магазин — припряно се намеси Ангало. — Това би било ужасно. А Шапкиите са почти толкова лоши, колкото и те.
— Защо? — учуди се Масклин.
— Защо ли? — учуди се на свой ред херцогът. — Защото винаги са ни били врагове! А сега можеш да си вървиш — добави той.
— Къде? — рече Масклин.
— При Железариите или при Шапкиите. Или при Канцелариите, май точно те ти трябват. Или си ходи пак Навън, пука ми — саркастично се изкиска херцогът.
— Искаме си Нещото — заинати се Масклин.
Херцогът вдигна Нещото и го замери с него.
— Извинявай — каза Ангало, щом се измъкнаха. — Трябваше да ти кажа, че баща ми си е чешит.
— Що ти трябваше да го ядосваш? — раздразнено се намеси Грима. — Ако трябва да се присъединим към някого, защо пък да не е към него? И сега какво ще стане с нас?
— Беше много груб — каза натъртено баба Моркий.
— Никога не беше чувал за Нещото — рече Торит. — Ужасна работа, таквоз. Или пък за Навънка. Да, ама аз съм се родил и съм израсъл вън. Никакви умрели няма там. Поне няма такива, дето живеят в разкош, така де.
Започнаха да се дърпат, което си беше в реда на нещата.
Масклин ги погледна. После свали очи към нозете си. Последните вървяха по нещо като късо подстригана трева, за което Ангало бе споменал, че се нарича „килим“. И това го бяха свили от Магазина горе.
Щеше му се да каже: „Шантава работа. Когато за един ном има достатъчно ядене и пиене, защо той веднага почва да се дърли с другите номи?“ Да бъдеш ном сигурно означаваше и нещо повече от това.
И му се щеше да каже: ако човеците са толкоз тъпи, как така са построили този Магазин и всички тези камиони? Ако сме толкова умни, то тогава те трябва да крадат от нас, а не обратното. Може да са грамадни и бавни, ама всъщност доста им сече пипето.
И му се щеше да добави: не бих се изненадал, ако са също толкова интелигентни, колкото и плъховете, да речем.
Но не каза и дума, защото, докато мислеше, погледът му падна върху Нещото. Торит го стискаше здраво.
Усети, че трябва да си помисли нещо. Учтиво разчисти място в ума си за тази мисъл и търпеливо зачака да види каква е; и тъкмо тя да го споходи, Грима рече на Ангало:
— Какво става с номите, които не са към нито един отдел?
— Тъжен живот живеят — отвърна Ангало. — Просто им се налага да я карат, както смогнат.
Изглеждаше, все едно ще се разреве.
— Вярвам ви — рече той. — Баща ми казва, че не е редно да се гледат камионите. Те можели да те вкарат в грешни мисли, тъй вика. Е гледал съм ги месеци наред. Понякога идват мокри. Навънка не е само мечта, там става нещо. Вижте какво, я по-добре ми се мотайте подръка, сигурен съм, че ще си промени мнението.
Магазинът беше голям. Масклин си беше мислил, че камионът е голям. Но Магазинът беше още по-голям. Беше висок цяла вечност — лабиринт от подове, етажи и дълги уморителни стълбища. Номите бързаха или се размотаваха из тях по своите си задачи, а те комай нямаха край. Всъщност думата „голям“ бе прекалено малка. За Магазина беше нужна съвсем нова дума.
По странен начин той беше по-голям дори и от Навънка. Навънка беше толкова огромно пространство, че човек всъщност не го виждаше. Нямаше ни ъгли, ни таван, та не ти и хрумваше, че изобщо има някакви размери. Просто си беше там. Докато Магазинът си имаше и ъгли, и таван, и те бяха толкова далеч, че бяха… ами, бяха Големи.
Докато вървяха подир Ангало, Масклин взе едно решение и си науми да го съобщи първо на Грима.
— Връщам се — каза й той.
Тя се вторачи в него.
— Ама ние едва-що пристигнахме! Защо, откъде-накъде?
— Не знам. Тука нищо не е наред. Просто усещам, че не е наред. Все си мисля, че ако остана още малко, ще престана да вярвам, че Навънка има нещо — а аз съм роден там. Когато ви устроя всички тук, ще се върна Навънка. Ела с мен, ако искаш — добави той, — но не си длъжна.
— Но тук е топло, пък и всичката тая храна…
— Казах — не мога да ти обясня. Просто усещам, че ни… ъъ… наблюдават.
Тя инстинктивно погледна нагоре към тавана, няколко инча над тях. Вкъщи да те наблюдава някой обикновено значеше, че се е замислил какво ще обядва днес. После се усети и се засмя нервно.
— Стига глупости — каза тя.
— Просто не се чувствам в безопасност — отрони той отчаяно.
— Искаш да кажеш, че се чувстваш ненужен — прошепна Грима.
— Какво?