— Е, не е ли вярно? Прекарваш си цялото време, като търчиш наляво-надясно подир всеки, а после изведнъж вече не ти се налага. Смешно чувство, нали?
И тя офейка.
Масклин стоеше и си играеше с връвта на копието. Странна работа, рече си той. Никога не ми е хрумвало, че и някой друг може да си помисли това. Имаше няколко смътни спомена от Грима в дупката — все переше или се опитваше да организира бабите да сготвят всичко онова, което беше успял да домъкне вкъщи. Ама че работа. Представете си — да ви липсва нещо такова.
Осъзна, че останалите са спрели. Пространството под пода се простираше пред тях. Малки лампички, прикрепени тук-там по дървенията, мъждукаха в полумрака. Железариите искали високи такси за осветление, довери им Ангало, и не допускали никого до тайната на властта над електричеството. Това било едно от нещата, които правели Железариите толкова силни.
— Това е границата на земите на Галантериите в момента — обясни. — Ей-там е земята на Шапкиите. В момента с тях малко нещо не се погаждаме. Ъъ… вие трябва да си намерите някой отдел, който да ви приеме… — Погледна Грима. — Ъъ — добави той.
— Ние ще се държим един за друг — рече баба Моркий, изгледа сурово Масклин, после властно се извърна и махна към Ангало.
— Върви си, младежо — рече тя. — Масклин, изправи се. — Сега… напред!
— Ти коя си, че да викаш „напред“? — рече Торит. — Аз съм вождът, нали така? Моя работа е да давам заповеди.
— Добре де — отвърна баба Моркий. — Давай ги тогава.
Устните на Торит беззвучно се раздвижиха.
— Да — успя да каже той. — Напред!
Ченето на Масклин увисна.
— Накъде? — попита, а старицата вече ги юркаше през мрачното пространство.
— Ще намерим къде да живеем. Аз съм преживяла Великата Зима на 1986 година — няма лъжа, няма измама! — наперено рече баба Моркий. — Тоя дърт глупак, херцога — ама че нахал! Още малко и щях да се обадя. Едва ли щеше да оцелее през Великата Зима, това ще ви кажа.
— Никое оръжие не може да ни повали, щом се подчиняваме на Нещото — рече Торит и го потупа внимателно.
Масклин спря. Писна му — реши той.
— И какво казва Нещото? — троснато попита той. — Точно сега какво казва да нравим? Хайде де, кажи ми, какво казва, че трябва да правим сега?
Торит изглеждаше леко отчаян.
— Амии — започна гой. — То, ъъ, ясно, че ако се държим един за друг и поддържаме необходимото…
— Това ей-сега си го измисли!
— Как се осмеляваш да му говориш по тоя начин! — започна Грима.
Масклин заби копието си в земята.
— Е, писна ми! — промърмори той. — Нещото казало туй, Нещото казало онуй, Нещото казало, каквото си щеш, освен да каже нещо, което да свърши работа!
— Нещото се е предавало от ном на ном стотици години наред — рече Грима. — То е много важно Нещо.
— И защо?
Грима погледна Торит, който облизваше устните си.
— То ни показва… — започна той пребледнял.
— Придвижете ме по-близо до електричеството.
— Нещото, изглежда, е по-важно от… Какво се облещихте така всичките? — рече Масклин.
— По-близо до електричеството.
Торит с разтреперани ръце погледна към Нещото.
Там, където преди имаше черна гладка повърхност, сега танцуваха ситни искрички. Стотици. Всъщност, помисли си Масклин, като се чувстваше малко горд, че знае думата, сигурно бяха хиляди.
— Кой каза това? — попита Масклин.
Нещото се измъкна от хватката на Торит и се приземи на пода. Светлинките му блестяха като хиляди магистрали нощем. Номите го съзерцаваха в ужас.
— Нещото наистина говори… — отрони Масклин. — А стига бе!
Торит трескаво размаха ръце.
— Не така! Не така! То не би трябвало да говори на глас! Преди не е правило така!
— По-близо до електричеството!
— Иска електричество — рече Масклин.
— Е, аз няма да го пипна!
Масклин сви рамене и после избута с треперещото си копие Нещото по пода, докато то се намери под жиците.
— Че как говори то? Нали няма уста — рече Грима.
Нещото жужеше. Шарени фигурки проблясваха по повърхността му по-бързо, отколкото можеха да ги проследят очите на Масклин. Повечето бяха червени.
Торит падна на колене.
— Ядосано е — изхленчи той. — Не трябваше да ядем плъхове, не трябваше да идваме тук, не трябваше…
Масклин също коленичи. Той докосна ярката повърхност, отначало нервно — но не пареше.
Отново го обзе онова странно усещане — сякаш умът му искаше да си мисли определени неща, без да разполага с точните думи, за да ги формулира.
— Когато Нещото ти говореше преди — бавно каза той, — нали знаеш, как било редно да живеем, и…