— Това засега ще бъде достатъчно за обяснение.
— Ами преди защо не говореше? — попита Масклин.
— Слушах.
— О…
— А сега чакам инструкции.
— Кого чакаш? — попита Грима.
— Мисля, че иска да му казваме какво да прави — рече Масклин. Отново седна на пети и се взря в светлинките. — Какво можеш да правиш? — попита.
— Мога да трансформирам, да калкулирам, да триангулирам, да асимилирам, да корелирам и да екстраполирам.
— Не мисля, че искаме да ни правиш такива работи — рече Масклин. — Искаме ли? — попита той другите.
Баба Моркий явно мислеше по въпроса.
— Не — каза тя най-накрая. — Не мисля, че искаме таквиз работи. Ама още някой банан, да речеме, ще ни дойде добре.
— Мисля, че онова, което наистина искаме, е да се приберем вкъщи и да сме в безопасност — рече Масклин.
— Да се приберете в къщи.
— Точно така.
— И да сте в безопасност.
— Да.
По-късно тези девет думи станаха един от най-знаменитите цитати в номската история. Учеха ги в училище. Издялаха ги върху каменни плочи. И за тях се твърди, че тогава никой не си и помислил, че те са особено важни.
Нищо особено не станало. Просто Нещото рекло:
— Командата приета.
После всичките му светлини угаснали, освен една малка зелена светлинка, която започнала да мига.
— Слава Богу, че млъкна — рече Грима. — Какъв ужасен глас само! А сега какво ще правим?
— Според онзи момък Ангало — рече баба Моркий, — ще ни се стъжни животът.
3.
I. Защото, не го знаеха, ала бяха донесли със себе си Нещото, и то се събуди от наличното Електричество, и само то знаеше историята им.
II. Защото паметта на Номите е от Плът и Кръв, а паметта на Нещото е от Силиций, а той е Камък и не погива, а паметта на Номите се разпилява като прах по вятъра.
III. И дадоха му те Инструкции, ала не го знаеха.
IV. То е, рекоха те, кутийка със Смешен Глас.
V. Но Нещото Прие Задачата да пази всички Номи в безопасност и Заработи по нея.
VI. И Заработи Нещото и по задачата да отведе Всички номи у дома.
VII. Най-после у дома, след дълъг-дълъг път.
Лесно е да се загубиш под пода. Въобще не е необходимо да се напрягаш. Мястото представляваше лабиринт от стени и кабели, а по пътеките се носеха вълма прах. Всъщност, както каза Торит, не се бяха точно загубили, а по-скоро се бяха объркали: навсякъде имаше пътечки, между всички тия бичмета и стени, но никъде не пишеше накъде водят. Понякога някой и друг ном профучаваше край тях, тръгнал по свои работи, без въобще да им обърне внимание.
Подремнаха в една ниша между две дебели дървени прегради и когато се събудиха, светлините бяха слаби както винаги. В Магазина явно нямаше ни ден, ни нощ. Обаче май беше по-шумно. Отдалеч се дочуваше глух тътнеж, който проникваше навсякъде.
По Нещото сияеха още няколко светлинки и му беше пораснало по-малко Нещо с формата на чашка, което бавно се въртеше.
— Ще ходим ли пак в Хранителните Стоки? — попита Торит с надежда.
— Мисля, че за това трябва да си от някой отдел — рече Масклин. — Но не може само там да има храна, нали така?
— Като пристигнахме, не беше толкоз шумно — рече бабата. — Ама че дандания.
Масклин се огледа. Между гредите имаше процеп, и в него проблясваше далечна ярка светлина. Той се наведе и залепи око о пукнатината.
— О! — възкликна тихичко.
— Какво? — притича Грима.
— Човеци. Повече човеци, отколкото някога си виждала.
Пукнатината беше там, където таванът срещаше стената. Стаята беше голяма почти колкото гнездото на камионите и наистина беше пълна с човеци. Магазинът беше отворил.
Номите винаги са знаели, че човеците живеят много бавно. Веднъж-дваж Масклин почти се бе сблъсквал с човеци по време на лов, и знаеше, че още преди някое от грамадните им глупави лица да извърне очи към него, той вече ще е скочил от пътя и ще се крие зад някоя туфа или нещо такова.
Пространството отдолу беше претъпкано с тях. Те си вървяха, както си вървят — с големи, бавни, тежко трополящи крачки, и си бумтяха нещо с неясните си, дълбоки гласове.
Известно време номите ги гледаха като омагьосани.
— Какви са тия работи, дето ги държат? — попита Грима. — Приличат малко на Нещото.
— Не знам — отвърна Масклин.
— Виж, те ги вземат, подават нещо на другия човек, а после слагат тия работи в чанта и си отиват. Изглежда тъй, все едно че го правят с някаква цел.
— Не, то е същото както при мравките — авторитетно рече Торит. — Те изглеждат умни, да ви кажа, ама като се взреш в тях по-отблизо, никакъв ум нямат.