— Ама строят разни неща… — неубедително вметна Масклин.
— И птичките го правят, момчето ми.
— Да, ама…
— Човеците са малко като гаргите, винаги съм го казвал. Все налитат на лъскавите работи.
— Хм. — Масклин реши да не спори. Не можеш да спориш със стария Торит, освен ако не се казваш баба Моркий, разбира се. В главата му имаше място само за определен брой идеи, и след като една вече е пуснала корен, не можеше да я изкараш оттам. Но Масклин искаше да каже: ако са толкова глупави, защо те не се крият от нас?
— Хрумна ми идея.
Той вдигна Нещото.
— Хей, Нещо?
Последва пауза. После тенекиеният гласец се обади:
— Операциите по главната задача прекратени. Какъв въпрос искаш да ми зададеш?
— Знаеш ли какво представляват човеците?
— Да. Възобновявам главната задача.
— Нещо? — продължи Масклин.
— Операциите по главната задача прекратени. Какъв въпрос искаш да ми зададеш?
— Питах те за човеците, нали щеше да ми разказваш — рече Масклин.
— Случаят не е такъв. Ти каза: „Знаеш ли какво представляват човеците?“ Отговорът ми беше точен във всяко едно отношение.
— Добре, де, кажи ми какво са човеците!
— Човеците са местните обитатели на света, който наричате Магазинмувикат. Възобновявам главната задача.
— Ей, ти на! — обади се Торит и кимна мъдро. — Нали ти казах? Обитатели. Умни, да. Но преди всичко обитатели. Просто много обитатели накуп. — Той се поколеба. — Обитателовци — поправи се.
— Ние местни обитатели ли сме?
— Главната задача прекратена. Не. Главната задача възобновена.
— Не сме, я! — тонът на Торит беше унищожителен. — Имаме си гордост!
Масклин си отвори устата, за да го попита какво значи обитатели. Знаеше, че не знае, а беше сигурен, че и Торит не знае. После искаше да зададе и още много въпроси, но преди да попита, трябваше да си помисли и какви думи да използва.
„Не знам достатъчно думи — мина му през ума. — Не можеш да мислиш за някои неща, ако не знаеш думите, които ти трябват.“
Но не успя да се замисли върху това, защото някакъв глас се обади зад гърба му:
— Странни са, ама яката, а? И напоследък са много заети. Чудя се какво ли има вътре в тях?
Беше един възрастен, доста набитичък ном. Пък и беше твърде небрежно облечен, а това беше нещо необикновено в Магазина. По-голямата част от облеклото му представляваше грамадна престилка, чиито джобове тайнствено се издуваха.
— Шпионираш ли ни? — обади се баба Моркий.
Непознатият сви рамене.
— Обикновено идвам тук да наблюдавам човеците — отвърна той. — Мястото е добро. През повечето време няма никой. Вие от кой отдел сте?
— Не сме от отдел — обади се Масклин.
— Просто сме си хора — поясни баба.
— Ама обитатели не сме — добави бързо Торит.
Непознатият се ухили и скочи от дървената греда, на която седеше.
— Представете си — рече той. — Трябва да сте от новите, за които чух напоследък. Външни хора?
Масклин хвърли предпазлив поглед към протегнатата му ръка.
— Да — учтиво се обади той.
Непознатият въздъхна.
— Предполага се, че ще я стиснеш — каза той.
— Така ли? Защо?
— Такава е традицията. Името ми е Доркас Дел Икатеси — рече с крива усмивчица непознатият. — Ти твоето знаеш ли го?
Масклин не обърна внимание на последните думи.
— Какво искаш да кажеш? Че наблюдаваш човеците ли? — попита той.
— Наблюдавам ги. Изучавам ги, разбираш ли? Това ми е професията. Можеш да научиш много за бъдещето, наблюдавайки човеците.
— Като да предсказваш дали ще вали, така ли?
— Дали ще вали! Разбира се, същото е. — Номът се усмихна широко. — Вие сигурно всичко знаете за дъжда. Сериозна работа е той, а?
— Чувал си за дъжда? — учуди се Масклин.
— Знам само старите приказки. Хм. — Доркас го изгледа от горе до долу. — Предполагах, че Външните Хора имат по-различна форма, обаче. Живот, но не такъв, какъвто го познаваме. Елате сега с мене. Ще ви покажа какво имам предвид.
Масклин бавно огледа прашното пространство между пода и тавана. Толкоз. Вече му беше дошло до гуша. Беше прекалено топло, прекалено сухо, всеки се държеше с него като с глупак, а пък сега решиха, че формата му не била, каквато трябва.
— Ами виж какво — започна той, но Нещото се обади изпод мишницата му:
— Този човек ни е нужен.
— Мамо мила — обади се Доркас. — Ама че малко радио. Стават все по-малки и по-малки!
Мястото, където ги отведе Доркас, беше просто една дупка. Голяма, квадратна, дълбока тъмна дупка. Няколко кабела, по-дебели от ном, се губеха нейде в дълбините.